които са обичайно явление в района на Андите120.
Все по-заинтригуван, той мишкуваше сред руините. Вече беше сигурен, че преди векове тук е станало земетресение с трагични последици. Този откъснат от света град навярно е бил построен много преди нахлуването на испанците. Може би някога в него се е укрило някое племе, което не е искало да се покори на белите нашественици? Той е бил изолиран от останалата част на страната, тъй като свободните племена на кампите настървено са бранели достъпа към него. По нищо обаче не личеше, че някъде наблизо се крият хора. Тогава с каква цел биха държали тук Смуга?
По главната улица Томек стигна до широките каменни стълби, които водеха към горната тераса. Динго се спря, подуши във въздуха и след това изтича по каменните стъпала на просторния площад. Там отново спря, изскимтя тихо и няколко пъти размаха опашка.
Сърцето на Томек се разтуптя. Обикновено Динго се държеше така, когато откриеше позната следа. Без да се колебае, Томек се качи на горната тераса.
— Търси, Динго, търси! — поощри той любимеца си.
Кучето започна да души, тичаше насам-натам и поглеждаше към Томек. Ту махаше с опашка и тихо скимтеше, ту отново наежваше козината на врата си.
— Какво намери? Какво искаш да ми кажеш? Някаква опасност ли ни заплашва? — запита го Томек.
Кучето обърна глава към него и изръмжа.
— А, значи, все пак предупреждаваш! Нима тук наистина се крият хора? — промърмори Томек. Преметна пушката през рамо и извади револвера от кобура. Късото, скорострелно оръжие му се струваше по- практично при това положение.
С готов за стрелба револвер той се оглеждаше по терасата. От двете страни на обширния площад се издигаха две огромни сгради. Едната от тях почти до половината беше в развалини, но другата изглеждаше непокътната. В края на площада между двете сгради имаше по-малки къщи, в голямата си част разрушени.
— Търси, Динго! — заповяда му Томек.
Кучето се въртеше по площада, но същевременно все повече се приближаваше до по-запазената постройка. На попуканите каменни стъпала то спря и погледна господаря си.
— Търси, Динго! — отново му заповяда Томек.
Томек внимателно се изкачи по стълбите. Над самия вход беше издълбан символът на слънцето. След малко Томек се озова в огромна зала. Известно време той стоя неподвижен, докато свикнат очите му с полумрака, който цареше във вътрешността на сградата. След това започна да се оглежда. Огромната зала беше съвсем празна. По стените се бяха запазили следи от някакви изображения. Томек ставаше все по- неспокоен. Внезапно забеляза, че каменният под беше почти съвсем чист. В другите домове, в които бе надникнал преди това, подът бе покрит с дебел слой изпражнения на прилепи и птици. Томек моментално сложи пръст върху спусъка на револвера. Тук някой явно се грижеше за реда, значи, руините на града не бяха съвсем необитаеми.
От двете страни на залата имаше дълбоки ниши, а в стената срещу главния вход на сградата чернееше тесен отвор. Томек надникна в нишите, а след това започна да се приближава към тъмния отвор. Изведнъж Динго изръмжа глухо, с няколко скока прекоси мрачната зала и изчезна в отвора. В тъмнината се чу яростен лай, повторен многократно от ехото. После Динго заскимтя от болка и отново настървено се разлая, сякаш налиташе върху някого.
Томек веднага се втурна да спасява любимеца си. Пъхна се в тъмния отвор. Непроницаемата тъмнина го прикова на място. Бързо извади кибрит. Пъхна револвера под колана на панталоните. Динго лаеше ожесточено. При бледата светлина на кибрита Томек видя кучето, което сърдито се хвърляше върху голата каменна стена.
Томек изгори няколко клечки и като си светеше с тях, обиколи не особено обширната стая. За свое изумление там не намери никого. Нямаше нито прозорци, нито врати. Динго продължаваше да ръмжи и с наежена козина на врата душеше гладката стена.
В този миг се разнесе продължителен, глух тътен. Масивната каменна сграда се разтърси из основи. Бледата струя светлина в тесния отвор посивя. Пронизителният вой на Динго изтръгна Томек от вцепенението. Той се приведе и изтича от тайнствената стая. След няколко минути се озова на стълбите пред сградата. Закова се като ударен от гръм. Другите участници в експедицията, които беше оставил пред развалините на древния град, вече се намираха на втората тераса. Те бавно отстъпваха към средата на площада, а зад тях в широк полукръг вървяха въоръжени, мълчаливи индиански воини.
Томек мигновено се ориентира в положението. В негово отсъствие кампите вероятно изневиделица са обкръжили другарите му. Тъй като не са ги атакували веднага, Новицки е започнал да се изтегля към руините на града, за да се съедини с разузнавача.
— Динго, тук! — със снишен глас изкомандува Томек.
Кампите напредваха в плътен строй. Бяха голи. Само малки престилчици, прикрепени с шнур от лико, закриваха слабините им. Лицата и телата им бяха покрити с фантастични сини и червени рисунки. На главите си носеха корони, изплетени от палмови влакна и украсени с птичи пера, а отзад на плещите им висяха връзки пъстроцветни изсушени колибри. В продупчените им уши бяха забодени дървени украшения.
Индианците красноречиво, заплашително мълчаха. Крачка по крачка те настъпваха след белите хора, държейки дълги черни стрели върху опънатите тетиви на лъковете.
Томек разбра, че всяка съпротива е безнадеждна. Числеността на индианците предварително им осигуряваше победата. Освен това, ако те бяха жителите на изчезналия град, то именно при тях трябваше да е плененият Смуга.
Чак сега Томек забеляза черните облаци, които бяха забулили нажеженото от слънцето небе. Той веднага си спомни, че от няколко дни наблюдаваше в северозападната част на планините струя черен дим, който се виеше над един висок връх. Сигурно преди минута вулканът внезапно беше изригнал.
Нямаше време за губене. И най-малкото, подозрително за индианците движение или жест можеше да разпали безкомпромисна борба, която би означавала неизбежна гибел за всички участници в експедицията.
Томек изтича по стълбите. Динго изръмжа и се озъби.
— Мирно, Динго! Иди при господарката си! — кратко изкомандува Томек.
Той бавно се приближаваше към другарите си. Кампите вдигнаха лъковете по-високо и насочиха черните стрели към гърдите му. Томек пъхна револвера в кобура. Заобиколи приятелите си; застана между тях и кампите. Дълго се взира в техните страшни лица.
— Приветствувам воините на волните кампи — каза той на испански.
Индианците стояха като каменни статуи.
— Идваме при вас като приятели — продължи Томек. — Нека моите братя свалят оръжието и ни заведат в селцето си. Там ще им открием целта на нашето пристигане.
Трудно беше да се отгатне дали кампите разбраха думите да Томек, защото нито един мускул по лицата им не трепна. Те изпитателно гледаха белите и не сваляха обтегнатите лъкове.
— Аз съм водачът на експедицията и искам да говоря с вожда на волните кампи — отново подхвана Томек.
Един от индианците тръгна към него. Приближаваше се с дебнеща походка, докато върхът на дългата му стрела почти докосна гърдите на Томек. Той опъна по-силно тетивата на лъка. Томек спокойно гледаше кампа право в очите. Индианецът неочаквано отпусна тетивата на лъка и свали стрелата. От торбичката, която висеше на кръста му, той извади някаква снимка. Щом я зърна, Томек побледня от вълнение. Това беше сватбеният му портрет със Сали.
Кампът поглеждаше ту към снимката, ту към Томек. Внезапно той смъкна шапката от главата на Томек. Отново погледна лицето му, а след това снимката. После се обърна към жените. Погледът му веднага се заби в Сали. След това той прибра снимката в торбичката.
Кампът даде някаква заповед на своите. Индианците в плътен обръч обградиха белите. Сега кампът прониза Томек с проницателния си поглед и каза на испански:
— Ще говориш с вожда на волните кампи. Кажи на хората си да не се съпротивяват. Трябва да ви завържем очите.
