— Значи, ти не си вождът? — попита Томек.
— Мълчи и прави каквото ти казах!
Томек пристъпи към другарите си. Повтори думите на кампа на испански език, след това на полски добави:
— Той има нашия сватбен портрет — на мене и Сали. Могъл е да го получи само от Смуга.
— Добра новина, макар че се чувствувам като в устата на побесняла акула — отвърна Новицки.
Кампите завързаха с ленти очите на пленниците, след това ги уловиха за ръцете и тръгнаха.
Томек скоро позна, че ги въведоха в тайнствената сграда, където Динго се хвърляше срещу някой невидим. Само за тази сграда водеха стълбите. Той лесно отгатна и това, че влязоха в другата, по-малката тъмна стая. В нея трябваше да има някакви скрити ходове, защото много дълго ги водиха по извити коридори, които ту се изкачваха нагоре, ту слизаха надолу. Томек загуби ориентация. Накрая започнаха да се изкачват по тесни стълби. След малко кампите спряха и им свалиха превръзките от очите.
Намираха се в просторна зала. Страшните въоръжени воини бяха изчезнали някъде. Няколко кампи, облечени в широки кузми, ги разглеждаха с любопитство в очите.
— Свалете оръжието — заповяда им един от тях.
Томек без колебание откопча колана с револверите и заедно с пушката го сложи на каменния под.
И другите направиха същото.
— Оставете тук и всичките си вещи — отново им каза кампът.
След като изпълниха заповедта, въведоха ги в коридор, от който влязоха в голяма зала. В единия й край няколко въоръжени кампи, облечени в кузми, бяха наобиколили в полукръг брадат мъж, който седеше на трон от чисто злато. Той се бе подпрял с ръце на коленете си и мълчаливо гледаше към приближаващите пленници. Те застанаха на няколко крачки пред трона. Динго дрезгаво излая, опита се да се изтръгне, но Сали със сила го задържа за нашийника.
Кампът, който доведе пленниците, пристъпи до вожда, седящ на трона, измъкна снимката от диплите на своята кузма и му я подаде. Брадатият кимна с глава, след това с безмълвен жест го отпрати.
Томек и приятелите му стояха мълчаливо. Струваше им се, че брадатият е бял мъж. Навярно предвождаше волните кампи, щом седеше на златен трон, заобиколен от вождовете на отделните племена. Дългата му черна коса се спускаше чак до раменете, а брадата, която обрамчваше лицето му, стигаше до гърдите. Облечен бе в кузма от мек плат, в който бяха втъкани златни нишки. Босите му ходила почиваха върху ягуарова кожа.
Вождът се приведе леко напред и каза на полски:
— Здравейте, скъпи приятели! Не мога сега да ви прегърна. Тези въоръжени вождове внимателно следят всеки наш жест. Бъдете предпазливи, намираме се в пещерата на разярен ягуар.
Динго излая и размаха опашка.
— Да ме глътне акула, това е нашият Смуга! — сподавено възкликна капитан Новицки.
— Най-сетне ви намерихме! — промълви Томек, сдържайки с мъка вълнението си.
— Откакто попаднах в плен, аз се боях от тази минута повече от всичко в живота си — отговори Смуга. — От няколко дни треперя от страх за вас…
— Значи, вие сте знаели, че идваме тук? — слисано попита Томек.
— Съобщиха ми за това в деня след вашата битка. Знаех, че трима от вас са загинали.
— По какъв начин? Наистина ли е възможно това?
— По-късно ще поговорим. От тази трагична битка всяка ваша крачка беше следена внимателно. С голяма мъка успях да накарам кампите да ви доведат живи тук. Въпреки това ни грози смъртна опасност. На всичко отгоре проклетият вулкан от няколко дни отново започна да изригва. Те смятат, че с нахлуването си в тяхната държава вие сте разгневили боговете.
— Как попаднахте тук? Защо ви държат в плен? — попита Томек.
— Моят водач се оказа таен пратеник на свободните кампи. Той ме вкара в капана. Търсели бял вожд, който да ги научи на военната тактика на завоевателите. Те подготвят въоръжено въстание.121
— Ние открихме този водач. Беше на смъртно легло, но преди да умре, ни показа пътя — обясни Томек. — Той измени на своите, за да можем по-скоро да ви се притечем на помощ.
— Знаел е добре, че оттук няма да излезете живи. Тук е някогашното скривалище на инките. Оцелелите от тях се укрили тук от испанците. Когато земетресение разрушило града им в долината, те си построили друг на върха на скалата. Впоследствие той се превърнал в главна квартира на кампите, които твърдят, че са преки потомци на инките.
Един от вождовете, застанали около Смуга, каза нещо с гърлен глас.
— Сега трябва да си вървите. Ще ви видя по-късно — рече Смуга. — Томек, не прави планове, докато не поговорим. Починете си след несгодите. Хайде, вървете!
Томек и приятелите му излязоха от залата. Кампът, който преди това ги доведе при Смуга, вече чакаше в коридора. Изкачиха няколко етажа, след което водачът им посочи две обширни стаи, в които щяха да пренощуват.
— Гледайте! Върнали са ни всичките неща! — зарадвано извика Збишек, когато кампът се скри зад рогозката, закриваща входа.
— Но оръжието са задържали — забеляза капитан Новицки. — Поврага! Важното е, че намерихме Смуга.
— Добрият, верен Динго! Той пръв позна господин Смуга — развълнувано каза Сали. — Когато влязохме в тронната зала, Динго за малко не се хвърли към него.
— Още в развалините на древния град ми се струваше, че Динго е попаднал на някаква позната следа — обади се Томек. — Сигурно Смуга неведнъж е бивал там.
— Просто не мога да повярвам, че наистина намерихме господин Смуга — каза Наташа. — Неговите думи ме разтревожиха.
— Ба, положението не е розово, но ние сме се пекли и на по-страшен огън — каза капитан Новицки. — Щом Смуга още от преди няколко дни е знаел, че се тикаме в устата на вълка, сигурно и той е помислил по какъв начин можем да се спасим. Пък и ние ще си поразмърдаме мозъка. Да се доверим на Смуга и Томек. Двамата заедно все ще измислят нещо.
— Правилно, капитане! Аз ей тоничко не се боя — обади се Сали.
— Интересно, по какъв начин Смуга е научил тук за нашата битка? — каза Томек. — Дали и те като старите инки не си предават известията чрез щафета?
— Сигурно точно така правят — подкрепи го Сали. — Отделни бързоходци могат да пренасят съобщението от едно племе до друго. Чувала съм, че във времената на инките за един ден са успявали да предадат известието по този начин на около двеста и петдесет километра.
В този момент Хабоку, който през цялото време гледаше през прозореца, се приближи до разговарящите.
— Тук има много воини — каза той. — Наоколо са високи скали. Бягството е невъзможно, а духовете в голямата планина са много разгневени. Те забулват слънцето с черни облаци. Кампите са уплашени, може да стане страшно.
— Вече надникнах в коридора, никой не ни пази — тихо каза Новицки. — Не зная обаче дали ще е разумно да предприемем нещо на своя глава. Кампите са възбудени, по-добре да почакаме до разговора със Смуга.
Преди някой да успее да отговори нещо, индианки внесоха паници с ядене. Оставиха ги на рогозките и веднага излязоха.
— Я вижте, те нямат намерение да ни уморят от глад — зарадва се Новицки. — О-хо! Ориз, фасул, варена кокошка и нещо за пиене в каната. Да сядаме, червата ми куркат. Гладна мечка хоро не играе.
Като се нахраниха, Томек поръча на двама от индианците субео да наблюдават дали някой не идва по коридора, защото участниците в експедицията искаха да обсъдят тежкото положение, в което се намираха. Скоро обаче стигнаха до заключението, че без Смуга не могат да съставят план за действие. Какво можеха да направят без оръжие в този град, пълен с враждебни кампи? Само щастливо стечение на обстоятелствата или някаква хитрост можеха да ги спасят.
— Най-добре ще направим, ако легнем да спим — каза накрая капитан Новицки. — Дявол знае какво ни
