патрони. Тъкмо тогава индианецът стреля по него с кремъклийката си. Томек се смъкна на колене, в очите му притъмня, кръв заля лицето му. Сали пребледня, като видя, че мъжът й пада, но както подобава на дъщеря на австралийски пионер, тя натисна спусъка на револвера. Кампът изпусна още димящата кремъклийка и сам се строполи върху нея. В това време Томек вече се свести; куршумът само беше ожулил слепоочието му. С пушката в ръка той се привдигна от земята. Това беше истински трагичен момент. Единият от индианците субео, като видя падащия ръководител на експедицията, се спусна да го спасява. Едва изскочил зад щита, той бе прострелян в гърдите. Издъхна веднага. Наташа също понечи да изтича при Томек, но извика от болка и се дръпна назад в прикритието. Една переста стрела я рани в дясното рамо.
Сигурни в победата си, кампите с адски викове се хвърлиха в ръкопашен бой. Закален в трудностите, Томек с усилие на волята превъзмогна слабостта си. В ръцете му проблеснаха револверите. Новицки направи същото. Една серия точни изстрели охлади ентусиазма на кампите. Наистина трима от тях се нахвърлиха на Новицки, но развихрилият се моряк от Повишле само за няколко секунди ги разгроми.
Томек изстреля патроните от револверите, след което, виждайки временното затишие в битката, грабна пушката си и притича до жените. Сали се опитваше да спре кръвта от рамото на Наташа, а Збишек стреляше с карабината.
— Стрела или куршум?! — извика Томек на жена си.
— Стрела, раната не е опасна — отговори тя.
— Не я превръзвай! — разпореди се Томек. Изтръгна карабината от ръцете на Збишек. С три точни изстрела принуди останалите кампи да се скрият зад скалите.
Енергичната Сали не губеше време, тя започна да зарежда оръжието на мъжа си. Томек върна карабината на братовчед си с думите:
— Цели се спокойно, не бързай да дърпаш спусъка. Така по-често ще улучваш…
След това приклекна до Наташа. Стрелата беше разкъсала кожата на рамото и леко бе засегнала мускула.
— Ще те боли, но трябва да се изстиска раната — каза Томек.
Младата жена побледня, когато той я хвана за рамото. След това лицето й се разкриви от болка; припадна. Томек натискаше силно мускула около раната, която отново започна обилно да кърви. След това изсмука кръвта и накрая дезинфекцира раната с йод.
— Томи, кампите бягат! — внезапно се развика Сали. — Нашите ги гонят. Хабоку е нападнал кампите в тил.
Збишек с карабината в ръка се спусна след Новицки и индианците субео. Динго също се втурна след тях.
В хаоса на битката никой не обръщаше внимание на Мара, а тя, след като изстреля всичките стрели от колчана, крадешком се шмугна в близката гора. Сега дотича с билките, които беше набрала.
— Сложи ги на раната, листата са добри срещу отрова… — обърна се тя към Томек.
— Кой те е научил да познаваш билките?
— Баща ми е велик магьосник и аз често берях билки за него. Не се бой, сложи ги…
Томек наложи раната с листата, бинтова я, след това поднесе шишенце амоняк под носа на припадналата. След минута тя дойде на себе си. С очи, пълни със сълзи, погледна Томек, усмихна му се и прошепна:
— И аз съм една цивра… Целият си в кръв, веднага ще се заема с тебе.
— Нищо ми няма, това е дреболия. Сега лежи спокойно, рамото ти още кърви. Трябваше да разлютя раната, защото колкото повече кръв изтече от нея, толкова по-добре. Стрелата може да е била отровна.
— Зная, Томек, зная.
— Мара набра билки, с тях наложих раната. Кой от нашите е загинал? Видях двама…
— Никой друг. Хабоку направи обход на нападателите откъм тила и наклони победата на наша страна. Скоро нашите ще се върнат от преследването.
Мара донесе вода от потока. Двете със Сали измиха кръвта от главата на Томек и го превързаха. Куршумът беше разкъсал кожата на слепоочието, но костта не беше засегната.
Чак след два часа откъм дъното на падината се зададоха останалите, които се връщаха от преследването. Вървяха бавно… Сали веднага съгледа носилка в ръцете им.
— Томи, още една жертва… — тихо каза тя на мъжа си, за да не събуди Наташа.
Томек извади далекогледа. Една минута се вглежда в приближаващите. С тежка въздишка прибра люнета в калъфа.
— Това е един от нашите индианци, струва ми се, че е мъртъв… — угнетено отговори той. — Понесохме тежки загуби. Налага се да прередим багажа, част от нещата трябва да оставим.
Те мълчаливо чакаха другарите си. Задъхан, пръв дотича Динго. След малко се приближиха и мъжете. Целият в кръв и синини, Новицки приседна на скалата. Индианците оставиха носилката от клони на земята, след което започнаха да събират камъни, за да покрият с тях гроба на падналите.
— Как е Наташа? — попита Новицки. — Кампите са използвали отровни стрели…
— Това е повърхностна драскотина — обясни Томек. — Изтисках и изсмуках раната, а след това я наложих с билки, които набра Мара. Тя, изглежда, отбира от тия работи.
— Мара свари и отвара от билките. Натка я изпи и заспа — добави Сали.
— Това е добре, индианците си имат свои средства срещу отровите — отвърна Новицки. — Сега прередете багажа, ще вземем само най-необходимите неща. Щом погребем убитите, веднага тръгваме на път. Хабоку ни съветва да стигнем до планините още преди мръкнало.
— В планините по-лесно ще се скрием — каза Томек.
— Ами да, можем да очакваме потеря. Няколко от тях ни се изплъзнаха. Въпреки, че здравата ги сгряхме, отново ни устроиха засада. Точно тогава загубихме и другия индианец.
Томек, жена му и Мара се заловиха да прередят багажа, а другите в това време се заеха с погребението. Завиха в одеяла телата на убитите, а след това ги сложиха в плитката яма заедно с оръжието и личните им вещи. В съответствие с племенните обичаи Хабоку произнесе кратко надгробно слово:
— Храбрите воини от племето субео паднаха в бой с пършивите кампи. Преди да умрат, те сами убиха много врагове. Загинаха, защищавайки приятелите си, и затова след смъртта ще се преселят в големия общ дом на блаженството, в който ще живеят заедно с нашите велики прадеди, а не в кучешка колиба, като подлите кампи.
— Никога не ще забравим мъжествените воини от племето субео, които не ни изоставиха в тежкия час — добави Томек.
След това, без да губят време, тръгнаха на път. Вървяха много бавно, защото освен багажа носеха и Наташа, потънала в дълбок сън. Преди залез слънце навлязоха в прохладната сянка на планините. Изнурени, те предпазливо се катереха по каменистия скат. Тук вече евентуалната потеря не можеше да открие дирите им. Спряха за нощуване в една хлътнатина под голяма надвиснала скала. Наблизо шумеше малък водопад.
Всички бяха капнали. Решиха да си починат ден-два. Укрепиха с камъни скривалището под скалния навес, а цепнатините запълниха с дребни камъчета. Едва след като се подсигуриха по този начин срещу студения вятър, те седнаха да хапнат.
Наташа не се събуди дори когато я пренасяха върху постланите одеяла. Сали и Мара легнаха до нея. Щяха да дежурят на смени. Мъжете също си легнаха.
Капитан Новицки, който излезе от битката само с няколко драскотини и синини, пръв остана на пост. Най-напред той се уми в потока, след това си пийна ямайка и най-сетне седна пред входа на импровизираната къща. Съвсем предпазливо запали лулата си. Динго се сви в краката му. Доброто, умно куче бдеше неуморно, час по час повдигаше клепачи и наостряше уши.
Новицки седеше навъсен и размишляваше. Сега разбра, че двамата с Томек бяха постъпили много неразумно, като взеха жените. При първия сблъсък с кампите понесоха големи загуби, а какво ще стане по- нататък? Трябваше да захвърлят значителна част от екипировката. Вече нямаха палатка, храната беше на привършване. Какво ще стане с Наташа? Измъчван от опасения, той стана и тихо се приближи до постелята. Сребристата студена светлина на луната падаше върху лицата на жените. Те спяха дълбоко. Новицки леко