— Не говори така! Аз съм от бравос индиос! Не слугувам на белите!
— Този бял човек, когото ти погуби, беше приятел и на мъжествените кампи. Знаеш добре, че той преследваше само двамата лоши бели.
— Той е жив…
— Кажи къде е? Тези бели хора са негови и наши приятели. Знаеш, че умираш, но още можеш да се отплатиш на този бял човек за добрината му!
Индианецът рухна на постелята. Едва дишаше. Дълго събира силите си, преди да заговори:
— Той постигна целта си. Настигна единия от двамата убийци, които преследваше. Убиецът беше ранен и береше душа. Познаваше ме… Аз бях посъветвал бегълците да се скрият в руините на града, а след това поведох вашия приятел натам. Когато умиращият ме обвини в предателство, метисът, който придружаваше вашия приятел, стреля в мене. Лежах безсилен. После дойдоха нашите. Сигурно бяха хванали вече белия. Помислиха, че не съм жив… Убиха жена ми, та никой да не може да издаде какво е станало. Когато си отидоха, аз се скрих в гората. Намерих карабината и торбата. В нея имаше храна. Спасих се, но знаех, че нашите продължават да дебнат наоколо. Щяха да ме убият, макар че съм един от тях. Знаех тайната. Много, много луни се крих в гората. Страхувах се, че ме търсят. Един ден дърво смаза крака ми. Довлякох се тук, направих колиба и зачаках смъртта.
— Сигурен ли си, че белият човек е в този град?
Умиращият кимна с глава.
— Знаеш ли пътя? — разпитваше го Хабоку.
— Това е тайна на кампите, тайна на индианците — отвърна издъхващият.
— И аз съм индианец като тебе! Кажи ми, как да заведа моите приятели до този град? Трябва да спасим нашия общ приятел. Кажи само на мене. Заклевам се в духовете на нашите велики прадеди, че никому не ще издам пътя, който ще ми посочиш.
— Ако научиш пътя, ще загинеш! Ще загинеш като мене. Те са открили, че съм оцелял. Търсят ме от много, много луни. Въртят се наоколо. Затова, макар че имам оръжие и патрони, аз се боях да гърмя, за да не се издам. Не можех да убивам дивеч и сега умирам. И ти ли искаш да загинеш?
— За спасението на приятеля аз съм готов да умра!
— Добре, духовете на нашите прадеди, които вече дойдоха за мене, казват, че ти си истински индианец. Ще запазиш нашата тайна. Нека всички излязат оттук и ни оставят сами.
Хабоку се обърна към приятелите. Каменният израз на лицето му не издаваше чувства.
— Нека всички отидат при реката. Там ме чакайте.
— Бъдете предпазливи. Кампите са наблизо.
Томек подаде ръка на умиращия.
— Прощавай, индианецо! Ние всички сме твои приятели. Много ни е мъчно, че не можем да ти помогнем. Кълна се, че никога и никому няма да издадем тайната на свободните кампи.
Умиращият повдигна ръката си с усилие. След това Новицки се сбогува с него и всички излязоха от колибата.
Дълго чакаха на брега на потока. Томек изпрати трима от индианците на разузнаване. Върнаха се след един час, без да открият каквито и да било следи. Най-сетне се зададе Хабоку.
— Да вървим! — каза лаконично той.
— Ами тоя нещастник? Можем ли да го оставим така? — възмути се Новицки.
— Длъжни сме да останем при него, докато умре — каза Сали. — Трябва да се погрижим за него.
— Духът му е вече в Страната на прадедите. Нищо не го заплашва — обясни Хабоку.
— Пред тебе ли умря? А да не би… — Новицки не довърши и красноречиво погледна дръжката на ножа, която се подаваше над колана на индианеца.
Хабоку не се смути, по лицето му не трепна нито един мускул.
— Умря, както подобава на един свободен индиански воин. Това не ти ли е достатъчно?
XIX
Пътят към руините на града
Хабоку не пророни нито дума за разговора си с някогашния водач на Смуга. Каза само:
— Да вървим! Сега аз ще водя.
И веднага застана начело на колоната. Новицки поръча на Збишек да върви най-накрая и заедно с Томек и Динго тръгна на няколко крачки зад водача. Мълчаливо извървяха половин километър нагоре по потока.
— Интересно какво е научил Хабоку от този камп! — заговори Новицки на полски.
— Това може би никога няма да каже — отвърна Томек. — А и ние не бива да го подпитваме.
— Точно така! Но в случая се касае за безопасността на цялата експедиция. Ориентираш ли се къде се намираме в момента?
— Естествено!
— Значи, би могъл да се върнеш оттук в Ла Хуаира?
— Без съмнение — потвърди Томек. — Вярно е, че тези области представляват бяло петно на картата, но аз всеки ден нанасям върху нея пътя, който сме изминали. Снощи дори скицирах собствена, доста точна карта.
— Зная, братле, че си почти толкова добър географ, колкото твоят уважаем баща. Помни, че твоята карта може да стане единственото ни спасение.
— Нямаш ли доверие в Хабоку? — учуди се Томек.
— Не е там работата! Живата, ходеща карта с карабина в ръка е много несигурно нещо. Предпочитам книжната в джоба ти.
— Нямаме избор, Тадек.
— Зная, но сме длъжни да се подсигурим. Слушай, ти си ръководител на експедицията и носиш голяма отговорност.
— Какво си намислил? Говори без заобикалки.
— Заклехме се пред кампа, че на никого няма да издадем тайната на свободните индианци и ще удържим дадената дума. Но сега си отваряй широко очите и отбелязвай пътя на картата, за да можеш да ни измъкнеш, ако попаднем в безизходица. После ще изгориш картата.
— Вече мислих за това. Ще направя, както ме съветваш. Ако стане нещо, картата ми е в левия джоб на ризата. Разбираш ли?
— Разбирам и ще я изгоря, когато му дойде времето.
След по-малко от час Хабоку свърна в гората. Сега групата доста често трябваше да си пробива път с мачетите. Придвижваха се значително по-бавно. Не след дълго излязоха при някакъв поток и Хабоку отново ги поведе нагоре, срещу течението. Този ден още няколко пъти се врязваха в гората и попадаха на все нови и нови потоци и чак пред залез слънце спряха да нощуват край един от тях. Индианците накладоха огън по техния си начин. Внимателно подбираха дървата, така че струйката дим да не се забелязва отдалече. След вечерята Новицки определи кой кога ще стои на пост и както бе станало обичайно, седна до Томек, който внимателно проучваше картата.
— Възможно ли е Хабоку да е запомнил точно такъв криволичещ път? Как е могъл онзи умиращ човек да му го опише? През по-голямата част от деня ние вървяхме без път — тихо каза Новицки.
— Никъде не забелязах някакви знаци или ориентири — каза Томек.
— Вярно, зная само, че се натъкнахме на седем потока.
— Само на два, Тадек — поправи го Томек. — След онзи, край който се криеше кампът, ние вървяхме по брега на още един поток. Този, вторият, е приток на първия.
— Не говори глупости, точно ги броих!
— Не се съмнявам, но съм сигурен, че си броил няколко пъти един и същ поток. Хабоку нарочно криволичеше, за да загубим ориентация. Разбра ли?
— Да не бъркаш нещо?
— Сигурен съм в това, което говоря. Такъв номер ми направи Червения орел в Мексико, когато ме води на среща с вожда Черната светкавица. Той също не искаше да издаде пътя към убежището на волните апахи.
