искаш, Динго?
Кучето се отърка в краката на Томек, а след това започна да поглежда ту към него, ту към гъсталака.
— Виж, братле! Той е подушил нещо в гората — каза Новицки.
— Трябва да проверим какво е — отговори Томек.
— Ще идем заедно. Хабоку, поеми командуването!
— Останете тук и си починете малко — добави Томек. — Два пушечни изстрела ще означават призив за помощ. Търси, Динго, търси!
Кучето тръгна през гората, като душеше по земята. Известно време криволичеше насам-натам, сякаш губеше някаква следа, но скоро започна все по-уверено да задълбава в гъсталака. Изведнъж спря, вдигна глава нагоре и започна да души.
— Какво търси то? — прошепна Новицки.
Томек предупредително сложи пръст на устните си.
Динго се озърна към тях и с дебнеща походка изчезна в храстите.
Томек разтвори тихо клоните и внимателно влезе сред гъсталака. Новицки извади револвера си. С готово за стрелба оръжие той тръгна след Томек. Няколко крачки по-нататък отново спряха. На това място гъстите ниски палми свършваха. На малко по-свободното пространство пред тях растеше огромно дърво с чадърообразна корона и перести тъмнозелени листа.117 Кората и плодовете на дървото бяха покрити с дълги шипове. Едрите цветове изпускаха силна миризма. Под сянката на това дърво имаше примитивна колиба. Скелета й образуваха няколко ниски палми, чиито приведени върхове бяха вързани ведно с лиани.
Динго беше застанал пред колибата. Непрекъснато извръщаше глава към гъсталака, сякаш подканяше скритите в него мъже да надникнат в колибата.
— Акула да го погълне! — изръмжа Новицки. — Там като че ли някой лежи на земята.
— Да отидем, Динго е спокоен.
След минута те бяха пред колибата. Томек внимателно разгърна листовината. Върху купчина пожълтели палмови листа лежеше полугол индианец. Тялото му беше покрито с гнойни рани и струпеи. Главата му беше повдигната върху парче от дебел прогнил клон. Под полупритворените клепачи очите му трескаво горяха.
— Този човек умира… — прошепна Томек.
— Останал е само кожа и кости. Паразитите го ядат, макар че още бере душа — тихо каза Новицки.
— Погледни колко клончета от кока има тук!
— По дяволите, той има стара индианска пушка и модерна карабина, а се оставил да умре от глад.
Томек се шмугна в колибата. Поразбута листата, за да може по-добре да разгледа умиращия.
— Тадек, доведи нашите, не можем да оставим тоя човек така.
— Естествено, трябва да му помогнем. Ето ти моята манерка с ямайка, налей му няколко капки в устата.
Новицки изчезна в гъсталака.
Томек приклекна до индианеца. Внимателно разтвори устните му и ги навлажни с ром. Резултатът настъпи мигновено. Индианецът внезапно се вкопчи с костеливите си пръсти в ръката на Томек, притисна манерката до устата си и пое голяма глътка. Насмалко не се задави. Томек му изтръгна манерката. Една по- голяма доза алкохол можеше да ускори неизбежния край. Този човек не умираше само от раните, които покриваха цялото му тяло. Виждаше се, че от дълго време не е слагал нищо в уста.
Индианецът дишаше тежко. Сега той погледна Томек с малко по-бистър поглед.
— Дай кока… — прошепна.
— Нямам — отговори Томек, изненадан от желанието му.
— Расте… наблизо…
Томек се изправи и излезе от колибата. Досети се, че храстите кока трябва да са наблизо, щом като около умиращия имаше толкова клонки с окъсани листа. Досети се още, че именно коката е поддържала гаснещия живот на този човек. За всякакво друго спасение беше вече твърде късно.
Индианецът с усилие задъвка лист от кока. Но преди да дойдат другарите на Томек, в очите на умиращия се появиха по-живи искрици. Силите му сякаш се възвръщаха.
След половин час Динго пролая дрезгаво. Докосна с глава рамото на Томек. Участниците в експедицията идваха насам. След минута те вече бяха около колибата. Наташа, която изпълняваше функциите на санитарка, се наведе над индианеца.
— С нищо не можем да му помогнем — каза Томек. — Само благодарение на листата от кока в него още мъждука искрица живот. Той умира.
— В какво ужасно състояние е… — каза Сали, потресена от вида на индианеца.
— Сигурно отдавна лежи неподвижен в тая пустош — обади се капитан Новицки. — Той няма дори сили да се брани от насекомите.
— Интересно, кой е той и откъде е? Проговори ми на португалски — забеляза Томек.
Новицки приклекна до индианеца. Наля в устата му няколко капки вода. Изведнъж Наташа нададе пронизителен вик. Томек я сграбчи за раменете. Младата жена избухна в плач. Чак сега Томек забеляза, че Наташа конвулсивно стиска в ръце ремъка на една кожена торба.
— Наташа, какво ти е? Какво има? — извика той, внезапно обладан от лоши предчувствия.
Тя се мъчеше да се овладее. След минута с пресеклив глас прошепна:
— Това е пътната чанта на Смуга. Сама му я купих преди експедицията…
— Сигурна ли си в това? — извика Новицки.
— Натка, съвземи се, нима това е възможно?! — възкликна Сали.
— Ето неговите инициали… сребърни… Аз му ги…
Новицки грабна кожената чанта. В нея имаше няколко патрона за карабина, компас и малко дребни монети.
— Откъде си взел това, човече?! — попита той с пресипнал глас, като тикаше чантата на Смуга в лицето на индианеца.
Индианецът мълчеше. Силите явно го напускаха отново, защото само обърна угасналите си очи към обкръжилите го бели хора. В този миг Хабоку пристъпи до Новицки. Взе от ръцете му чантата, разгледа я внимателно, след това вдигна карабината от земята и най-после кремъклийката. После приклекна до индианеца. С лявата ръка го хвана за рамото, а с дясната извади ножа от пояса си. Опря острието о гърлото на умиращия.
— Какво си направил с този бял човек, краставо куче?! — застрашително попита той.
— Хабоку, скрий ножа! Този човек умира! — заповяда му Томек.
Хабоку го погледна. В очите му нямаше дори сянка от милост.
— Чантата и карабината са на сеньор Смуга — каза той. — Тоя проклет камп му беше водач.
— Да не грешиш? — не вярваше Новицки.
— Познах го това краставо куче!
— Ти си… Хабоку — прошепна умиращият.
Томек се приближи до индианеца. Даде повелителен знак на всички да мълчат. Наведе се над постелята.
— Значи, ти си завлякъл нашия приятел в Гран Пахонал? — заговори той. — Взел си чантата и карабината му. Мъртъв ли е той? Кажи истината!
Индианецът гледаше Томек в пълно съзнание.
— Слушай внимателно! Той е наш приятел! Търсим го. Ти умираш и ние с нищо не можем да ти помогнем. Кажи истината, от това сигурно ще ти стане по-леко. Загина ли този бял човек?
— Всички ли сте негови приятели? — тихо попита индианецът.
— Да, негови приятели сме.
— Краставо куче! Ти погуби един истински приятел на всички индианци — обади се Хабоку. — Нали сам видя, че този човек откупи от Варгас хората от моето селце, които бяха отвлечени като роби. Той плати и за тебе, и за твоята жена! Ти не си чистокръвен индианец, щом сърцето ти е забравило благодарността!
Умиращият се привдигна на лакти. Неочаквано той отговори със силен глас:
