Спряха на малка полянка край един поток. Мъжете изсякоха с мачетите всички храсти и разпънаха палатката, а вътре, по стволовете на отсечените дървета, окачиха хамаци за жените. Своите хамаци опънаха между дърветата около бивака.
Хабоку и още двама индианци наскубаха в гората снопове барбаско115. От това растение се приготвяше отрова за риба. Почти във всяко индианско село държаха съдове с отровна отвара. Разбира се, по време на поход индианците не приготвяха отвара, а просто мачкаха храстите с камъни, за да пуснат по-бързо сок.
Двама индианци отидоха нагоре по бързея и хвърлиха размачканите растения във водата. Много скоро в потока край бивака изплуваха риби, зашеметени от отровата. Най-напред индианците предвидливо удряха с присвити длани по повърхността на водата, за да изплашат пираните, след това смело влязоха в потока и с голи ръце започнаха да изхвърлят рибата на брега.
Индианката Мара и Сали се заловиха да чистят рибата. Прегладнелият капитан Новицки с готовност работеше с тях, въпреки че през деня го бяха изпохапали оси. Наташа приседна на един пън край огнището. Збишек й помогна да изстиска от крака си кърлежите исанге. Щом привършиха най-неотложните работи около бивака, индианците субео също се заловиха да вадят изпод ноктите на пръстите на краката си земни бълхи, досаждащи особено много на местните жители, които ходеха боси.
Томек беше не по-малко уморен от другите, но реши да разгледа околността още преди да се е спуснала нощта. Той взе карабината си и подсвирна на Динго.
— Ще се върна скоро — каза на Новицки. — Бих искал да проверя дали не ни заплашва нещо.
— Поогледай се, не е излишно — съгласи се морякът. — Дано по-скоро се стъмни. Тия досадни мушички не ми дават мира.
— Като се стъмни, ще долетят комари.
— Вярно е, но вече предпочитам комарите. Ония — малките мантабланка, жилят през целия ден. Побързай, скоро ще вечеряме.
— Внимавай, Томи! — прошепна Сали, усмихвайки се на мъжа си.
Томек пое нагоре по потока, после описа широка дъга около бивака. Вече се приближаваше към брега на потока под бивака. Динго, който до този момент се държеше спокойно, изведнъж спря, наежи козината на врата си и сърдито се озъби. Томек му даде знак да мълчи; започна внимателно да оглежда крайбрежния гъсталак. Не забеляза нищо подозрително. Освен бълбукането на бързея не се чуваше нищо друго. Изведнъж разбра за какво го предупреждаваше неговият любимец.
Те стояха точно на пътеката, по която животните отиваха на водопой. По нея личаха следи от капибари. На самия бряг имаше високо кичесто дърво. От един дебел клон, хоризонтално издаден над водата, неподвижно висеше огромна анаконда116. Ако не беше Динго, Томек изобщо нямаше да забележи сред обръчите от лиани масленокафявата змия, изпъстрена с кръгли черни петна. Грамадният душител беше опасал клона със задната половина на десетметровото си тяло, а предната половина висеше свободно между лианите точно над водопоя.
Томек разбра, че благодарение на кучето беше избягнал сериозна опасност. Той смяташе да се приближи до брега на потока именно по тази пътека, отъпкана от капибарите, където дебнеше анакондата. Тази змия беше най-страшна, когато можеше да си послужи с някое дърво като с лост, помагащ й да се задържи и смаже жертвата. Анакондите най-вече нападат капибари, агути и паки, но с не по-малка охота се хранят и с птици. Томек предпочиташе да не гадае какво можеше да стане, ако без да подозира опасността, беше застанал под клона. Тихомълком се отдръпна в гората и се върна в бивака.
— Всичко ли е наред? — попита го Збишек.
— Не забелязах нищо съмнително — отвърна Томек. — В гората има много следи от животни, на разсъмване бихме могли да отидем на лов. Гладът ме подгони, като усетих миризмата на печена риба.
— Господин капитанът тъкмо я пече върху нагорещени плочи — обади се Сали. — А ние сготвихме супа от фасул.
Индианците бяха събрали дърва за поддържане на огъня през нощта. Сега се къпеха в потока. Те очевидно не се бояха от пираните, отровните морски лисици, скатовете и рибките канеро, които имаха навик да се мушкат в естествените отвори в тялото на човека и животните.
След вечерята Томек извади картата на Перу и дълго седя над нея. В това време Новицки постави постове за през нощта, след което седна до приятеля си. Останалите участници в експедицията скоро си легнаха да спят.
Небето искреше от звезди. Новицки известно време гледа към Южния кръст, после хвърли още няколко цепеници в огъня; от близките планини вееше хлад.
— Определи ли вече маршрута за утре? — обади се той.
— Не съм сигурен, но вероятно скоро ще трябва да тръгнем на север — отговори Томек. — Тук някъде трябва да е индианската пътека за Гран Пахонал.
— Така ще да е, пирите казваха, че за три дни може да се стигне до нея.
— Не зная дали можем да вярваме на думите им.
— Изглежда, сме близо до Гран Пахонал, щом пирите не искаха да вървят по-нататък. Любопитен съм да видя тази гора на смъртта, от която те толкова се страхуват. А може само да са искали да ни уплашат?
— Полковник Рондън каза, че в тия области живеят непокорени индиански племена, които бранят подстъпите към своите земи.
— В гъсталаците ще бъдем беззащитни срещу стрелите из засада.
— Точно за това мислех — каза Томек. — Гората на смъртта отгражда Гран Пахонал от долината, водеща навътре в планините, където уж се намирали развалините на града.
— В степта веднага ще ни видят, а после в джунглата ще ни изпотрепят като патици.
— Виж, Тадек, месецът вече изгрява. Под неговото призрачно сияние всичко придобива фантастични форми.
— Акула да го глътне! Не съм настроен романтично.
— Нямах пред вид това.
— А какво? Чакай, ти каза, че под лунната светлина всичко изглежда чудновато… Хм, да не си намислил нощем да се промъкнем през степта до гората? Като нищо, идеята е добра! Индианците положително имат там наблюдателни пунктове. Ако не ни забележат, няма да знаят нищо за нас.
— Точно това имах пред вид — потвърди Томек. — През нощта можем да вървим, а през деня да се крием в гъсталака.
— През ясните нощи планините се очертават ясно на фона на небето. Те ще ни служат за пътепоказател. Поне да знаехме как изглежда тая тяхна планина на Сина на слънцето!
— Вероятно е още действуващ вулкан, тъй като по думите на пирите духовете на инките, криещи се в тази планина, бълвали огън, когато били разгневени.
— Нещо ми се струва, че няма да намерим руините на този град…
— А аз изобщо нямам намерение да ги търся, ние просто вървим по предполагаемите следи на Смуга. Само по този начин можем да научим нещо за него.
— Самата истина. Ако утре открием пътечката, това ще означава, че пирите не са ни излъгали.
Малко след разсъмване експедицията потегли нагоре по брега на потока. Томек възнамеряваше да починат чак през най-горещите обедни часове. Обаче още от сутринта непрекъснато се натъкваха на различни препятствия. Най-напред Мара едва не настъпи една сурукуку, най-страшната от отровните змии. За щастие индианката носеше щита на мъжа си заедно с лъка и колчана. Когато сурукуку мълниеносно се хвърли към нея, за да я ухапе в бедрото, Мара инстинктивно се прикри с щита. Благодарение на това змията не я ухапа, а докато се приготви за повторна атака, индианците я убиха с мачетите.
Не мина и час, и ето, че Томек се спъна и падна право върху един трънлив храст, който го нарани болезнено. После ги нападнаха разлютени оси, а накрая Динго започна да проявява безпокойство. Душеше ту по земята, ту във въздуха, обикаляше из гората, връщаше се, докато най-сетне Томек задържа всички и тихо каза:
— Динго иска да ни съобщи нещо…
— Може би ни предупреждава за някаква опасност — отговори Збишек.
— Май че не е това. Ако ни заплашваше нещо, щеше да наежи козината на врата си и да се зъби. Какво
