били Кито в Еквадор и Куско в Перу. Инките покорили много индиански племена. Броят на населението на империята се изчислява на шестнадесет до тридесет милиона. Управниците нареждали на поданиците къде да живеят, с какво да се занимават, колко дълго да работят и дори решавали кой за кого да се ожени. Императорът бил абсолютен владетел на всички блага, които разпределял между своите поданици съобразно потребностите им. Той решавал споровете, житейските проблеми и изисквал послушание. Затова, когато испанците завоювали империята, хората така били свикнали да се подчиняват на по-горните, че конквистадорите им се видели само като по-различна група управници.
— През носа им е излязло това, защото са попаднали в тежко робство — добави Новицки.
— Имаш право. Вярно е, че инките също държали поданиците си с желязна ръка, но поне се грижели за техните потребности и ги защищавали от чуждите. А испанците избивали, грабели и изнасяли всичко, което имало някаква стойност за тях.
— Интересно, дали инките са успели да скрият от испанците поне част от своите съкровища?
— Мисля, че сигурно са направили така — вметна Збишек. — В тези грамадни планини са можели да намерят идеални скривалища.
— Кой знае? Тук има още толкова неизследвани области — прибави Томек.
— Какво бихме направили, ако сега изведнъж намерехме скрито съкровище? — пошегува се Наташа. — Аз например веднага бих отишла в Париж да си продължа следването по медицина, което бях принудена да прекъсна в Москва.
— Аз пък щях да организирам археологическа експедиция до Египет или в Близкия Изток — каза Сали. — А ти, Томек? Не казвай нищо, сетих се. Щеше да уредиш голяма зоологическа градина във Варшава, а може би и етнографски музей.
— Прекрасна идея! Ще я запомня — весело се съгласи Томек. — А ти, Тадек?
— Аз ли? Казах вече, че не съм създаден за богатство. Ще ви поделя моя пай, за да ми е мирна главата.
— Зная какво бих направил! — извика Збишек. — Бих купил значителна площ от очарователната земя край Укаяли и бих основал колония за политически емигранти от Полша. Бих я нарекъл „Нова Варшава“. Какво ще кажете за това?
— Включи ме в списъка на колонистите — развеселен каза Новицки. — Ще ти организирам речно параходство, което ще свърже твоята колония с Икитос.
— Постоянно ще идваме при вас — добави Сали. — Татко ще изберем за управител на колонията.
— Сега ни остана само да намерим съкровищата на инките — каза Томек в заключение на шеговитите проекти.
На десетия ден от пътуването по реката се появиха салове от кедрови и махагонови дървета, свличани до далечния Икитос. Салджиите бяха чами. Някои от тях варяха риба и печеха банани пред колибките от палмови листа. Огнището, направено върху утъпкан пласт глина, се състоеше от три дебели цепеници, поставени във формата на трилъчна звезда. Те горяха само откъм тоя край, където се допираха. След като си сготвеха храна, свлекачите поразбутваха цепениците и те дълго още след това тлееха.
Участниците в експедицията с голям интерес разглеждаха от кораба салджиите. Най-много след два или три дни те щяха да бъдат в Ла Хуаира. Непосредственият им досег с коренните жители на тази област беше неизбежен.
Местността се променяше. Колкото отиваха по-нагоре по Укаяли, толкова по-високи ставаха бреговете и водата все по-рядко нахлуваше в сушата. Масивните планински вериги се приближаваха към реката. Благодарение на живителната хладина, която лъхаше от тях, горещината през деня беше по-поносима, а нощите станаха по-студени.
Корабът отмина устието на Пахитея, после заобиколи малкото селище Масисея, откъдето тръгваха керванджийски пътеки през Андите по посока на Лима. Оттук по левия бряг чак до извисените в небето Анди се простираше Граб Пахонал, населяван от кампите, а на срещуположния бряг на реката се ширеше земята на пирите. Една огромна скала, издадена навътре в реката, сякаш преграждаше пътя към царството на индианците. Разпененото течение образуваше коварен въртоп и пръскаше бяла пяна.
Беше вече четиринадесетият ден, откакто корабът напусна Икитос. Сега той наближаваше мястото, където Урубамба слива водите си с река Апуримак111 и от съединяването на двете реки се образува Укаяли — най-важният приток на Амазонка. А недалеч от това място, на високия бряг на Урубамба, се намираше Ла Хуаира, главната квартира на прочутия Варгас.
Към пладне корабът акостира до брега. Участниците в експедицията помогнаха при разтоварването на багажа и любопитно поглеждаха към селището. То не изглеждаше много внушително. Сред банановите дървета стояха в редици проветриви къщурки без странични стени, а само отгоре покрити с палмови листа. Капитанът на кораба показа на белите пътници дома на Варгас, който се отличаваше само с по-големите си размери.
— Не се зарадваха на нашето пристигане — обърна се Новицки към Томек, наблюдавайки групата голи дечица, които ги разглеждаха отдалеч.
— Възрастните се скриха от нас, още не знаят кои сме — отвърна Томек. — Предпазливи са.
— Нищо чудно, щом има заповед за арестуването на Варгас — промърмори капитан Новицки.
— Кой ще го арестува тук? Според мен тук нищо не го заплашва от страна на властите. По-скоро някой изигран съучастник може да му забие ножа.
— Капитанът отиде на разузнаване в селцето. Познават го, може би ще се престрашат.
— Прав си, вече се връща с пирите. Ще можем да поговорим с тях.
След малко капитанът на кораба дойде при тях, обкръжен от група мъже и жени. Мъжете, с монголски черти на лицето, добре сложени, носеха възкъси панталони, а някои само бедрени препаски. Жените имаха само къси полички, стигащи до над коленете. Мизерният вид на жените показваше, че те вършат цялата по-тежка работа.
— Варгас не е в селцето и не се знае кога ще се върне — извика капитанът, приближавайки се към тях.
Томек най-напред раздаде на жените по един наниз стъклени маниста, а на децата с издути кореми — малко бонбони. Новицки от своя страна почерпи мъжете с тютюн. Благодарение на това ледът между тях веднага се стопи. Индианките изразяваха задоволството си с пискливи възгласи, което при тях минаваше за връх на доброто възпитание.
Капитанът на кораба трябваше да отплава веднага след като стоварят багажа на експедицията. Бързаше за лагерите на събирачите на каучук нагоре по Урубамба. Той сърдечно се сбогува с белите пътници.
— Не се доверявайте на никого — каза на Томек и Новицки. — Това е див край, а индианците ненавиждат белите. Сърбали са попарата на каучукотърсачите. Може би нагоре по реката в селцата на пирите ще срещна Панчо Варгас. Да му кажа ли нещо от вас?
— Носим писмо за него от сеньор Алвареш, негов добър познат от Манауш. Кажете му това. Тогава може би няма да ни се пречка — отвърна Томек.
— Добре, ще му кажа. Пошушнах на пирите, че скоро ще дойде тук голяма експедиция. Не е лошо да ги държите в шах.
— Благодарим ви много, точно това смятахме да направим — каза Новицки. — Проклятие! Тук има повече жени, отколкото мъже.
— Пирите живеят в многоженство. Колкото повече жени има някой, толкова повече го почитат — облени капитанът. — Горе-долу след един месец ще се връщам оттук за Икитос. Ще попитам за вас. Можете да ми оставите бележка.
— Ще ви оставим писмо за това, което възнамеряваме да направим — отговори Томек.
Корабът отплава веднага. Збишек Карски, както при експедицията до Нова Гвинея, пое функциите на интендант. Под негово ръководство индианците субео почнаха да правят бивак. Сали и Наташа се заеха да приготвят вечеря, а Томек и Новицки се запътиха към селцето на пирите. Искаха да намерят семействата на индианците, изчезнали в Гран Пахонал заедно с Кабрал, Жозе и Смуга.
Томек не скъпеше тютюна и дребните подаръци и скоро езиците на пирите се развързаха. Повечето от жителите на Ла Хуаира помнеха Смуга. Смятаха, че бил постъпил неразумно, като навлязъл в земите на волните кампи.
