Курака, т.е. Старейшината на индианците, който управляваше селцето в отсъствието на Варгас, се доближи до белите хора и им каза:
— Лошо направи, сам пропадна и другите погуби. Оттам никой не се връща, там живеят индиос бравос112.
— Чувал съм, че пирите, общо взето, живеят в дружба с кампите — обади се Томек.
— Индиос бравос смятат за изменници всички индианци, които се сближават с белите — обясни курака. — Този бял човек не беше много разумен, той дори нямаше жени.
— Любопитен съм ти колко жени имаш? — попита Новицки.
Курака изведнъж се умърлуши.
— Три — тъжно отговори той. — При нас е немотия… Някои имат само по една или две. А и вие не сте богати. Забелязах само две жени при вас. Чии са те?
— Едната е моя жена, а другата на брат ми — отговори Томек.
— А ти колко жени имаш? — обърна се старейшината към Новицки.
— Колкото пръсти имаш на двете си ръце и на единия крак — сериозно каза капитан Новицки и незабелязано смигна на приятеля си.
— Истина ли?! — смая се курака. — А къде са те?
— Оставих ги у дома да работят. Готвят цели планини от ядене. Когато се върна, само ще лежа в хамака и ще ям.
В очите на курака се четеше възхищение и завист.
— Толкова жени струват скъпо… — прошепна той.
— Ще ти дадем разни неща за твоите жени, а може дори да си купиш още една — предложи му капитан Новицки.
— А какво ще поискате в замяна? — поинтересува се курака.
— Нищо, почти нищо… Само ще ни покажеш тези, чиито бащи или синове са тръгнали с ония за Гран Пахонал и изчезнали — обясни Томек.
— Наистина ли нищо повече не искате?
— Да, ще им кажеш също да говорят истината.
— Добре, ще го направя.
До вечерта двамата приятели проведоха много дълги разговори. Всеки завършваше с връчване на повече или по-малко ценен подарък в зависимост от важността на получените сведения. От разказите на пирите излизаше, че водачът от племето кампи, който сам предложил услугите си на Смуга, изиграл много подозрителна роля. Изглежда, именно той посъветвал Кабрал и Жозе да се скрият в Гран Пахонал и им посочил пътя към развалините на древния град сред недостъпните планини. После сигурно е повел Смуга в същата посока.
Мнозина пири бяха ходили с Варгас на лов за роби в Гран Пахонал. Томек и Новицки ги разпитаха за древния град. Почти всички бяха чували за съществуването на някакви руини в планините. За ориентир служели маркас, т.е. съответно означени камъни. Един от пирите ги бил видял по време на поход до Гран Пахонал. Той начерта на пясъка пътя до тях. Томек прерисува маршрута в бележника си, а после попита:
— Щом знаехте пътя, защо не намерихте този град?
— Никой не може да стигне там — прошепна индианецът, като се озърташе дали някой не подслушва.
— Защо?! — пак попита Томек.
— Западно от знаците има страшна гора. Това е гората на смъртта. В нея всеки умира. Казах ти за нея, но не отивайте там, всички ще загинете.
— Кой пази проходите през гората?
— Индиос бравос, кампите… — още по-тихо добави индианецът. — Едно време двама бели искаха да видят този град. Единият дори взе много въоръжени хора. Никой от тях не се върна.
XVIII
Умиращият камп
Вече трети ден експедицията вървеше на северозапад през горите на перуанска Монтаня113. В Ла Хуаира Томек нае няколко пири да носят багажа, но към края на втория ден от похода носачите категорично заявиха, че няма да вървят по-нататък. Не помогнаха нито увещанията, нито съблазнителните обещания за по-високо възнаграждение. Пирите се сбогуваха и тръгнаха обратно към селцето си.
Участниците в експедицията бяха подготвени за това, че не ще намерят носачи, които биха искали да отидат с тях в Гран Пахонал. Затова не бяха взели от Манауш много голяма екипировка. Когато пирите си отидоха, Томек раздели багажа между индианците субео и след това вече малко по-бавно продължиха из безкрайния лес.
Девствената джунгла на Монтаня беше пълна с очарование, с богатства и загадки. Преди всичко тя изобилствуваше с разнородни дървесни видове. Редом с гигантите растяха по-ниски или съвсем дребни, хилави дървета. Великаните-самотници унищожаваха всичко около себе си, тъй като поглъщаха животворните слънчеви лъчи и ревниво се ограждаха със завеса от лиани, която се спускаше от короните чак до земята. Някои дървета растяха отделно, а други на двойки или на групи. Твърди като стомана дървета се редуваха с палисандри, махагонови, кедрови и каучуконосни. Свободните пространства между тях бяха заети от още по-буен гъсталак от по-ниски дървета и храсти, често пъти бодливи, и от всевъзможни разкошни палми. Храстът кока114 с ароматни, освежаващи листа, съседствуваше с месоядни, хищни храсти или с такива, чийто сок ослепява, убива или лекува. Дънерите на огромни дървета, повалени от бурите навремето, образувала мощни прегради, а други, оплетени с лиани, висяха във въздуха. Хиляди различни пълзящи растения като огромни змии оплитаха дърветата и клоните, съединяваха короните им и образуваха отгоре свод, който не пропускаше светлината. Слънчевите лъчи тук- таме проникваха през пролуките на покрива от зеленина и просветляваха мрачния лес.
Томек, Хабоку и Динго вървяха начело на експедицията. На няколко крачки ги следваха Сали, Наташа, жената на Хабоку — Мара, и Збишек. Зад тях в колона по един крачеха индианците субео с екипировката, а най-накрая капитан Новицки. Според индианския обичай всички вървяха мълчаливо през гората.
Динго тичаше отпред. Час по час наостряше уши, ту повдигаше главата си нагоре, ту я свеждаше почти до земята и непрекъснато душеше, непрекъснато се ослушваше.
Томек не сваляше очи от верния Динго, който беше отлично дресиран. Знаеше, че може да се осланя на него. Хабоку също поглеждаше към четириногия водач, но и сам беше нащрек. С проницателните си очи непрекъснато оглеждаше гъсталака, вслушваше се в отгласите, които долитаха от джунглата, и от време на време дълбоко поемаше въздух, душейки като тичащото пред него куче. И другите индианци субео се държаха приблизително по същия начин — нали бяха частица от тези безкрайни тропически дебри и ги познаваха като зъбите си. Белите участници в експедицията от ден на ден се изпълваха с все по-голямо доверие към тях.
Оттеглянето на пирите никак не разтревожи индианците субео. Това само ги накара да бъдат по- бдителни. Всички те получиха в Икитос модерни карабини, които сега носеха окачени през рамо. Освен огнестрелното оръжие си бяха взели лъковете и колчаните със стрели, както и щитове от пресована кожа на елени, тапири и ягуари. По време на битка те подпираха щитовете на земята и иззад тях стреляха по неприятеля. След като си отидоха носачите, индианците субео носеха не само оръжието, но и екипировката на експедицията, а именно: палатка за жените, няколко одеяла, хамаци, москитови мрежи, съдове за готвене, тенекиени чинии и лъжици и хранителни припаси: фасул, ориз, брашно, захар, мазнина, чай и консерви. Мара, жената на Хабоку, наравно с мъжете носеше част от екипировката. Томек не можа да се противопостави, защото така изискваха индианските обичаи, а освен това всеки от белите носеше личните си вещи и раница с неприкосновен запас от храна.
Към края на третия ден експедицията навлезе в голяма долина, пресечена от широк поток. Динго остреше уши и очаквателно гледаше към Томек. Потокът не беше много дълбок. По пясъчните острови се излежаваха големи крокодили, а ятата птици се разлетяваха, подплашени от хората. Томек започна да се оглежда за място, удобно за бивак. Всички бяха уморени и гладни.
