заедно с тях. Кървавата мъгла бавно ги погълна. Сега пред Новицки се появи джунгла с разкошни пъстри цветя. Някакви непознати дървета свеждаха цветове над него. Почувствува тежка, опияняваща миризма. Започна да се задушава. Наобиколиха го тибетски монаси, които играеха танца на живота и смъртта. Викна им да се махат, но те смъкнаха расата заедно с тялото си и продължиха да танцуват, а скелетите им тракаха. Внезапно сред скелетите се появи бащата на Томек. Със суровия си поглед изпоплаши ламите, а след това изгледа продължително Новицки. Закани му се с пръст, хвана го за ръка и тръгнаха заедно. Ето ги във варшавския парк „Лаженки“. Новицки развълнуван гледа двореца, моста, водата и великолепните бели лебеди. Идва Томек, а зад него дълга върволица от всевъзможни животни. „В «Лаженки» ще направим зоологическа градина“ — казва Томек. Лъвове, тигри, пантери, ягуари, носорози и слонове сами си правят клетки, влизат в тях и затварят вратата след себе си. Те намигат на Новицки, викат му и той да си направи клетка. Новицки побягва към Висла. Ето го пред къщата, в която е прекарал детството си. Изтичва по стълбите. Пред него изведнъж се изпречва Педру Алвареш. Събаря го с един удар на земята и го рита в корема. Новицки се мъчи да отбие ударите, но безуспешно. От следващите удари загубва съзнание, започва да повръща…
В пурпурната мъгла изплува мрачната вътрешност на малоката. Шумът от повръщането става все по- реален. Новицки идва на себе си, сякаш изплува от бездна. Някои от индианците също вече повръщат…
Новицки с усилие се надигна от рогозката. С олюляваща се походка излезе от малоката. На брега на реката се съблече и се уми. Треперейки от студ, взе дрехите си под мишница и се мушна в палатката. Томек и Уилсън спяха дълбоко. Новицки легна в хамака, зави се с одеялото и промърмори:
— Акула да го глътне това михи. Така ми се пада, като не слушам по-умните от мене.
Не след дълго той отново се разхождаше в парка „Лаженки“.
XVII
Страната на златото и слънцето
Сали погледна към Томек, който я беше прегърнал с дясната си ръка. Чудеше се за какво мисли той сега? Толкова се беше разтъжила за него през тези близо три седмици, докато го чакаше в Икитос. Но сега не смееше да прекъсне мислите му. Може би си блъскаше главата над тайнственото изчезване на Смуга? Той вече не беше онова безгрижно момче от времето, когато се запознаха в Австралия. Сърцето й се пръскаше от гордост, когато прочути пътешественици се държаха с нейния млад съпруг като с равен. Именно в Икитос срещнаха полковник Рондън, спечелил си в Бразилия същата слава, както Стенли в Африка106. И същият полковник Рондън в присъствието на няколко души се съветваше с Томек по въпроса за създаването на Служба за защита на индианците в Бразилия. Колко интересен беше разговорът! Освен това Рондън даде ценни сведения на Томек във връзка със спасителната експедиция до Гран Пахонал.
Никсън толкова обикна енергичния и разсъдлив Томек, че го придружи от лагера край Рио Путумайо чак до Икитос. Освен това той направи всичко, което беше по силите му, за да ускори заминаването на експедицията. Благодарение на връзките и щедростта на Никсън сега пътуваха нагоре по Укаяли с кораб, който едва след две седмици трябваше да потегли към тия места за каучук.
Преди три дни корабът пое от Икитос нагоре по Мараньон107. За два дни той стигна до мястото, където Мараньон сливаше сивите си, мътни води с водите на Укаяли, а на третия ден вече плаваше по тази тайнствена река.
След вечеря Томек и Сали излязоха на палубата. Застанаха до капитанската кабина. Облегнат на стената, Томек обгърна с една ръка жена си и замислено мълчеше. Сали погледна към небето; сред трепкащите звезди светеше така добре познатият й Южен кръст. Тропическата нощ беше тиха и задушна. Чуваше се само монотонният плисък на водата и хрипливото пръхтене на речните делфини.
Сали час по час поглеждаше към смълчания си съпруг и накрая тихо попита:
— Томи, за какво си се замислил? Струва ми се, че нещо те гнети…
Томек въздъхна тежко и отговори:
— Не искам да крия от тебе, че отговорността, с която се нагърбих, малко ме плаши. Наистина, с помощта на Никсън, толкова отзивчив по отношение на Смуга, преодоляхме първите трудности, но най- лошото е още пред нас. Дали ще успеем бързо да открием някакви следи? Нямаме много време. Експедицията вече погълна почти всичките ни спестявания.
— Разбирам те, Томи. Не можем да злоупотребяваме с любезността на господин Никсън. И без това той извънредно много ни помогна.
В този момент на палубата се появи капитан Новицки. Забеляза двамата млади и се приближи до тях.
— Всички вече си легнаха, а вие още си гукате — закачи ги той.
— Съвсем не флиртуваме, капитане — отвърна Сали. — Томи е загрижен за нашето финансово положение.
— Не се притеснявайте, ще се оправим — каза Новицки. — Скоро ще получим пари.
— Откъде? — учуди се Томек.
— Помислих за това още в Манауш. Писах на баща ти веднага да продаде моята яхта. Едновременно му изпратих и пълномощно.
— Каква глупост сте направили! — възмути се Сали. — Та нали „Шита“ беше всичко за вас! Толкова й се радвахте!
— Вярно е, че се радвах на тази яхта, но Смуга е по-важен за мене.
Томек развълнуван гледаше добродушния моряк. Тази яхта му беше подарък от благородната индийска махарани, която преди около три години искаше да им помогне да освободят Збишек от заточение в Сибир. „Шита“ беше гордостта на бедния моряк от Повишле. Сега той я беше пожертвувал за спасяването на приятеля си!…
— Колко сте благороден и добър… — прошепна Сали, развълнувана не по-малко от мъжа си.
— Слушай, синигерче! Смуга и Томек винаги могат да разчитат на мене — отвърна Новицки. — Те са ми като родни братя.
— Нали нямате братя и сестри? — учуди се Сали.
— Точно затова те двамата значат толкова много за мене. Пък и яхтата не ми прилягаше. На мене явно ми е писано да си бъда бедняк. За какъв дявол да се противя на съдбата? Хайде, късно е вече, да си лягаме!
Капитанът ги изпрати чак до вратата на кабината, след това и той отиде да си легне.
Беше началото на февруари, т.е. периодът на най-голямото пълноводие на Укаяли. Реката се беше разляла нашироко. Екипажът на малкия параход постоянно беше нащрек, защото непрекъснато възникваха опасни положения. По реката имаше много завои, тя гъмжеше от рамолини, т.е. мощни фуниеобразни въртопи с голяма тяга, заплашваше с многобройните палисади — огромни дънери, заседнали в плитчините и образуващи страхотни прегради.
По двата бряга на Укаяли растяха непроходими девствени лесове. Джунглата израстваше направо от водата, която проникваше дълбоко в сушата и образуваше безброй потоци, канали, заливи, езера и мочурища. От време на време по клоните на дърветата можеше да се види някой заблуден ягуар, пума или оцелот108, които се бяха спасили там от наводнението, но сега издъхваха от глад. Над тях се виеха ненаситни, мрачни лешояди. Дивите животни панически бягаха от залетите с вода брегове, но птиците тук бяха още повече, отколкото край Амазонка. Ястреби разпръскваха ята от папагали, които с крясък се изпокриваха между дърветата. От време на време на по-високия бряг можеше да се види индианско наколно жилище. В тези местности, където реките непрекъснато излизаха от бреговете си, това беше единствената форма на строителство, която осигуряваше хората срещу опасността от наводнения. Надземните къщи с покриви от палмови листа нямаха странични стени. Тук рядко се срещаха туземци. При вида на бели хора индианците бързаха да се скрият в горите, защото бандите от каучукотърсачи непрекъснато ловяха роби.
Томек и приятелите му стояха по цял ден на палубата на кораба. Скрити от слънчевия зной под брезентовия навес, те с интерес разглеждаха бреговете на реката. Хабоку с жена си и петимата индианци субео, които участвуваха в експедицията, също идваха при тях, защото под палубата беше непоносимо
