отиде с Хабоку на лов, а Уилсън излезе с лодка за риба. Томек пък остана в селцето, за да наглежда оставения в палатката багаж.
Според думите на Уилсън индианците от племето субео се придържали към твърде своеобразно разграничение на личната собственост. Те признавали общо две и дори три вида собственост. На цялата общност принадлежали предметите, изработени от старейшината на рода или от жена му и предназначени за общо ползване, а именно: голямата лодка, побираща петнадесетина души, големите съдове за чича, пещите за маниока, пресата за захарна тръстика и пейките за гости. Предметите, използувани при церемониите, и музикалните инструменти в значително по-малка степен представлявали обществена собственост. Затова пък напълно лична собственост били домашната покъщнина, лодките, оръжието, дрънкулките, украшенията, дрехите и стоките, купувани от европейците. Освен това индианците субео не се стеснявали много да вземат нещата на другите дори без тяхно знание. Затова именно Томек трябваше да пази палатката.
Той не се оплакваше от принудителното оставане в лагера, защото имаше възможност да направи различни наблюдения. Басейните на реките Амазонка и Ориноко от етнографско гледище все още бяха непозната земя. Толкова малко се знаеше за изконните жители на саваните и тропическите лесове в Южна Америка, а същевременно много напълно неизвестни индиански племена измираха едва ли не с всеки изминат ден. Освен това някои племена се пренасяха от първоначалната си територия и загубваха самобитната си култура, като се сливаха с други племена. Многобройните реки улесняваха далечните пътувания на коренните жители на тропическата джунгла. Поради това в огромния басейн на Амазонка се откриваха следи от обичаи и езици, характерни за дори много отдалечени области. Горските индианци навсякъде намираха подобен климат, флора и фауна, както и типичния за тази природа начин на живот — речен и горски. Лесното пътуване и сходните жизнени условия представляваха основата, върху която се формираха всички амазонски култури, а широко разпространеното градинско отглеждане на маниоката и магьосничеството им придаваха еднороден характер.
Томек съзнаваше какъв рядък случай му се е паднал и бързаше да види как живеят индианците субео. Веднага забеляза, че родителите се отнасят различно към момичетата и момчетата. Дъщерите бяха момичета за всичко на майките си. Сутрин отиваха с тях на нивичките с маниока и през цялото време се намираха под техния зорък и суров поглед. После момичетата трябваше да помагат в домакинската работа.
Синовете бяха любимците на майките. Момчетата от шест до петнадесет години се организираха в групи, всяка от тях си избираше главатар. На централния площад пред малоката те си играеха, като ходеха на кокили, или плетяха от влакна змии, с които „се захапваха“. Момчешките групи сами си намираха храна, къпеха се в реката и скитаха из гората. Понякога се включваха в песните и танците или дори участвуваха в обредите на възрастните мъже. Родителите никога не се караха на децата, ако те загубеха нещо, тъй като индианците субео смятаха, че отправянето на упреци е белег на лошо възпитание.
Вниманието на Томек привлече шаманът, т.е. магьосникът, който даваше „лекарски“ съвети на главния площад пред дома. Всяка общност в племето субео имаше свой магьосник и вярваше в свръхестествената му сила. Според индианците субео великите шамани-ягуари можеха да докарват силни ветрове, град, бури и мъгли, а също така да лекуват и да убиват. Томек поднесе на шамана няколко дребни подаръка. После дискретно го заразпитва за разните обичаи. Когато жрецът се разприказва, Томек намекна, че индианците субео се сдобиват с храна без особени трудности.
— Истина е — съгласи се жрецът. — Ние живеем в най-хубавите времена. Преди хората са гладували, защото е трябвало да се хранят само със соковете и кората на дърветата.
— Така ли? — учуди се Томек. — Аз мислех, че индианците познават маниоката от много отдавна.
— Заблуждавал си се, първите хора не са познавали друг вид храна освен соковете и корите на дърветата — отвърна жрецът. — Значително по-късно са се научили да отглеждат маниоката и другите полезни растения.
— А кой ги е научил?
— Това е станало така: веднъж един гладен, стар индианец вървял из гората и търсел кора за ядене. В гъсталака случайно попаднал на ауноку — дърво, което имало листа на растението маниока. Корените на маниоката висели над главата на индианеца, но той никога не бил виждал такова дърво и не знаел какво е родило то. Това дърво растяло на просека. Индианецът забелязал, че го пазели различни животни. Замислил се какво да прави. Тогава изведнъж се появил мъдрият агути101. Старецът се учудил, защото агути започнал да яде корените, които висели от дървото. По онова време корените на маниоката нямали кора. „Какво ядеш?“ — попитал го старецът, а агути отвърнал: „Маниока.“ След това агути му казал хората да разчистят земя за обработване. Старецът извикал много индианци, а когато те подготвили полето, агути им казал да отрежат ауноку. Индианците го отсекли с каменни брадви. Когато дървото паднало, всички животни го наобиколили и започнали да ядат. Старецът видял, че всеки клон бил родил различни плодове. На един растели банани, на друг — захарна тръстика, на трети — батати, а на четвърти — туру, тоест отрова. Агути казал на индианците да отсекат по един клон и да ги насадят в полето. По този начин индианците се научили да отглеждат различни растения и вече никога не били гладни.
— Мисля, че и преди това не са били принудени да гладуват. В горите винаги е било пълно с дивеч — забеляза Томек.
— Да, но не са можели да го ловят! — възрази жрецът. — Първите хора не са умеели да боравят с оръжие. Едва Куваи102 им показал как да ловят риба с въдица и ги научил да си служат с оръжието. Освен това някои животни изобщо не бива да се ядат. Например месото на ленивеца103 би направило човека много ленив.
— Вижда се, че индианците субео не ядат ленивци, защото от зори до мрак се трудят — пошегува се Томек. — Вашите жени цял ден не си почиват и дори момичетата работят.
— Едно време, когато жените имали свирки и барабани, те по цял ден не искали да вършат нищо, а само си свирели — обясни жрецът. — Тогава Духът се разгневил, взел инструментите от жените и ги дал на мъжете. Оттогава мъжете трябва да крият свирките и барабаните от жените, а когато някоя от тях ги зърне, трябва да бъде умъртвена с магия.
— Ами какво правят жените, когато мъжете свирят на тези инструменти? — попита Томек.
— Те трябва да напуснат малоката и да се върнат чак когато скрием на сигурно място свирките и барабаните.
Томек имаше желание да разговаря още, но видя, че нови пациенти вече чакаха за лекарски съвети.
Към обяд капитан Новицки и Хабоку се върнаха от лов.
— Не ви е провървяло много — каза Томек на приятеля си, като видя, че ловците разтоварват от лодката само един млад тапир и няколко птици.
— Имахме два тапира, но Хабоку даде единия на индианците от съседния род, на чиято територия застреляхме животните — обясни капитан Новицки. — Обичаят им е такъв, че ако убиеш дивеч на чуждо ловно поле, половината даваш — половината вземаш. Уж са диваци, но са много почтени и си имат ред.
— Трябва да си отбележа това — каза Томек. — А може би сте разговаряли за още нещо интересно?
— Подпитвах Хабоку за това-онова, но той не искаше да говори в гората. Боеше се да не ни подслушат и да ни нападнат великаните.
— Да не би наблизо да живее някое снажно племе? — попита Томек заинтригуван.
— Не бе, братле! Това са легенди, в които те вярват. Чак ме напуши смях, когато тоя храбър ловец Хабоку говореше сериозно за космати великани с две лица и лепкаво тяло. Уверяваше ме, че великаните нападали главно майки и деца и ги изяждали. Разправяше, че един от неговите прадеди дори бил хванал и убил такъв великан. Казваше също, че това можело да се направи само когато месецът е забулен или червен и е ниско на небето.
— Ще трябва при случаи да поговоря с него на тази тема. Това е интересна легенда.
Преди залез слънце всички жени се скриха в малоката. Това беше знак, че мъжете започват ритуалните обреди. Белите гости дискретно се дръпнаха настрана, но същевременно с любопитство поглеждаха към
