— Сеньори, заповядайте в малоката — каза Хабоку и поведе гостите към къщата.
На прага ги очакваше старейшината на рода. Уилсън вече три пъти беше идвал в селцето, за да набира индианци от племето за каучуковите лагери, и затова старейшината се обърна най-напред към него.
— Добре дошъл, сеньор, в нашата малока! Винаги си желан гост!
— Добре заварил, почитаеми старейшино! — отговори Уилсън. — Идвам в твоя дом с приятелите на изчезналия сеньор Смуга, които много искаха да се запознаят с тебе и с твоя храбър син.
— Добре дошли, сеньори! — рече старейшината и им протегна ръка. — Заповядайте вътре!
В обширната малока беше чисто и проветрено. В отделните помещения се виждаха окачени по гредите хамаци, кошници от кора, съдове от калебаса, лъкове, сарбакани и колчани. Стените бяха окичени с различни маски.
Старейшината посочи на гостите една пейка близо до вратата. Едва седнали, и жената на старейшината сложи на пода пред тях малка съдинка с варени зърна чер пипер и ги покани да хапнат. След минута тя се върна с една тавичка маниоково тесто, която остави до пипера. После всички домакини от малоката направиха същото. Сега при гостите остана само Хабоку, а всички останали се оттеглиха дискретно в своите помещения.
Уилсън, който знаеше обичаите на племето субео, стана от пейката, започна да отчупва по късче тесто от всяка тава, да го топи в пипера и да яде. Едновременно той даде знак на спътниците си да направят същото.
— Вземете от всички тави, за да не обидите някоя от домакините — прошепна той.
След тази скромна закуска те отново седнаха на пейката. Жените веднага прибраха яденето. Като се възползва от настъпилата суетня, Уилсън тихо каза:
— Това беше символично почерпване в знак на гостоприемство. Субео не дават повече храна на гостите.
— Лоша работа, аз съм гладен! — измърмори Новицки.
— Гостът може да бъде поканен на общата трапеза само ако взема участие в ежедневната работа на рода — обясни Уилсън.
— Да им дадем сега подаръците — полугласно предложи Томек.
Уилсън помоли старейшината да приеме подаръците за всички членове на задругата. За жените имаше пъстроцветни стъклени мъниста, конци, игли и огледалца, а за мъжете — джобни ножчета и кукички за въдица. Накрая той подари на обитателите на малоката младия тапир, който Томек беше убил същия ден, докато плаваха по реката.
Все повече мъже се връщаха в дома. Едни донасяха убития дивеч, други уловената риба. Новодошлите поздравяваха гостите и дискретно изчезваха в своите помещения.
— Обща кухня ли имат в малоката? — попита Томек, когато за минута останаха сами.
— На истинска, обща трапеза те се събират преди залез слънце — осведоми го Уилсън. — Иначе през деня отделните семейства се хранят сами, но всички гозби се приготвят на общата печка, което трябва да символизира общността на рода. През другото време само децата получават хляб от маниока, опечен от собствената им майка.
— Надявам се, че няма да се наложи да спим в малоката — каза Томек. — Макар че къщата изглежда чиста, в нея сигурно има паразити.
— Те ще ни поканят, но можем да кажем, че не искаме да ги притесняваме. Ще разпънем палатките на площада пред малоката — отвърна Уилсън. — Винаги когато идвам тук, така правя.
— Идеята е добра — съгласи се Новицки.
Прекратиха разговора, защото в този момент старейшината и Хабоку се приближиха до тях и ги поканиха на общата вечеря. Вероятно бяха решили, че с убития тапир гостите са дали своя принос и заслужават да бъдат поканени на общата трапеза.
Върху рогозките, постлани по средата на общия коридор, жените наредиха тави с пити от маниока и царевица, варена прясна риба, печено и сушено месо, нарязано на тънки филийки. След това донесоха купички със сос от пипер, подпечени какавиди и печени мравки. Имаше и диви плодове.
Мъжете насядаха в широк кръг около ястията. Пред тях в по-тесен кръг насядаха синовете им, а жените скромно седнаха на края, зад своите мъже, бащи и братя. На тримата бели предложиха почетното място срещу старейшината и Хабоку.
Докато се хранеха, мъжете се шегуваха с жените, които търпеливо чакаха реда си за вечеря. Томек забеляза, че Хабоку на няколко пъти подаде на седналата зад него жена специално избран къс риба или месо върху парче маниоково тесто. Виждаше се, че много обича младата си жена.
Индианците се хранеха много умерено и затова, когато по даден знак, че вечерята е свършила, те започнаха да си плакнат устата с вода и да си мият зъбите с пръсти, Новицки тежко въздъхна, защото още не беше успял да утоли глада си. Мъжете отстъпиха мястото си на жените и заедно с гостите насядаха на пода в главния коридор, близо до входната врата.
Новицки извади от подръчната си торба кутийка с тютюн и цигарени книжки. Индианците започнаха да си свиват цигари. Известно време пушиха мълчаливо, както изискваше обичаят, а след това пръв заговори старейшината:
— Дойдохте в добро време. Водата в реката намаля и рибата може да се лови с голи ръце.
— Потоците в горите са пресъхнали, при водопоите по бреговете на реката се виждат различни животни, лесно е да се ловува99 — каза Томек, който винаги най- умело водеше разговори с местните жители.
Индианците го погледнаха малко изненадани. Учудиха се, че най-младият от гостите пръв взе думата в разговора. Уилсън веднага забеляза това и обясни:
— Сеньор Вилмовски е опитен ловец и отличен стрелец. С пушка той никога не пропуска целта. Бил е вече в много далечни страни. Там е ловил различни животни, които след това е разменял в своята страна за други предмети.
— Хващал ги е живи? — полюбопитствува старейшината.
— Да, той си има начини за това. Хванал е даже няколко живи ягуара.
Недоверчив шепот се разнесе сред индианците. Разговорът се водеше на португалски и Новицки, който по-добре от Томек знаеше този език, веднага му пошушна на полски:
— Покажи снимките с уловените животни…
Индианците смаяно разглеждаха тигрите, лъвовете, слоновете, носорозите и жирафите. Но най-голямо учудване предизвика снимката, на която Томек връзваше муцуната на една пантера, толкова подобна на ягуар. Индианците за миг забравиха за стоическото си спокойствие и оживени разменяха гласно бележки.
— И тук ли този бял човек ще хваща животни? — попита старейшината.
— Не, сеньор Вилмовски е пристигнал в Бразилия с друга цел. Тръгва с експедиция, за да намери сеньор Смуга или да отмъсти за него — обясни Уилсън. — Той именно е ръководителят на тази далечна и по всяка вероятност опасна експедиция.
Индианците все по-заинтригувани поглеждаха към Томек, който никак не се смути под техните проницателни погледи. Настъпи мълчание. Накрая Томек подхвана:
— Опитните ловци и воини от племето субео сигурно се чудят, че толкова млад съм станал водач на експедицията. Присъствуващият тук капитан Новицки, който притежава по-голям опит от мене, храброст и необикновена сила, заедно с мене ще бди за безопасността на всички участници в тая експедиция. Заедно ще търсим Смуга, защото той е наш добър приятел и при подобно положение би направил същото за нас. Смуга за мене е повече от приятел. Това, което мога, от него съм го научил.
Индианците с интерес разглеждаха Томек, който ги покори със скромността си. Томек почака малко и продължи:
— Чували сме от господин Уилсън, че индианците от племето субео са изключително храбри. Знаем също, че сте превъзходни следотърсачи и гребци. И за това дойдохме във вашето село. Помислихме, че може би прославеният Хабоку и няколко други воини ще пожелаят да дойдат с нас на тази експедиция. Какво ще ни отговорят воините от племето субео?
— Хабоку, ти беше със сеньор Смуга при Укаяли — каза Уилсън. — Знаеш защо отиде там той! Сега на него му е нужна помощ.