Увлечени в разговора, те влязоха в лагера. Близо до бараката намериха Никсън, който ги посрещна с думите:
— Чакам ви за обед! Уилсън вече е готов за път, можете да тръгнете веднага след като се нахраним.
— Ние също сме готови — отговори Томек.
— Ами да, с малко багаж и грижите са малко — добави Новицки.
— Уилсън вече натовари всичко в лодката. Реките още са пълноводни, така че пътуването по това време няма да бъде много трудно. Индианците субео, които ще вземете за гребци, прекрасно знаят пътя.
XV
Субео или „хора, които ги няма“
Хабоку приседна върху крайчеца на рогозката от палмови влакна, постлана на земята под сянката на дървото. Пред него лежеше пушка, разглобена на части, Той се залови грижливо да почисти затвора на оръжието, защото се канеше на другия ден в зори да излезе на лов за едър дивеч. Недалеч в полукръг бяха наклякали няколко момчета и съсредоточено наблюдаваха движенията на смелия ловец.
Хабоку беше ловец на ягуари, което в племето субео се смяташе за най-висша проява на мъжество и храброст. Освен по символичната огърлица от ягуарови зъби и бедрената препаска от кожа на броненосец, Хабоку се отличаваше от другите жители на селцето и по това, че имаше пушка. Това още повече издигаше неговия авторитет. Хабоку рядко отиваше на лов с огнестрелно оръжие. В джунглата патрони не се намираха лесно. Но този път той искаше да убие анта, тоест тапир95, чиито следи беше открил от другата страна на реката. Пушката му напомни за далечната експедиция в околностите на река Укаяли. Именно за участието си в нея беше получил от Смуга това прекрасно оръжие.
Какво ли е станало със Смуга? Сигурно е загинал, щом след толкова време не се върна. Хабоку напълно разбираше този справедлив бял човек, който искаше да накаже убийците и онези, които бяха нападнали лагера край Рио Путумайо. Индианецът също никога не забравяше неправдите. Но защо Никсън и Уилсън не търсеха Смуга? Защо го оставиха на произвола на съдбата? Хабоку гневно смръщи вежди. Всички индианци субео в лагера при Путумайо смятаха, че тези двама бели не се държат към Смуга като истински приятели. Затуй Хабоку напусна лагера на събирачите на каучук и нямаше намерение да се върне там. Нека белите си уреждат работите помежду си! Какво го интересуват те!
Хабоку погледна към реката. Усмихна й се като на стара, добра позната. Нали я познаваше от детинство. Край тази свещена река народът субео живееше от векове. Водопадите и потоците-притоци очертаваха територията на отделните родови общини. Хабоку се върна при своите; знаеше, че радостта и грижите му споделят с него не само най-близките му, а и всички обитатели на малоката96. За минута спря да чисти оръжието. Замислен обърна глава към удобната голяма къща, в която живееха индианците субео от рода Педиква. Старейшина на този род беше неговият баща.
Както беше прието, Хабоку заедно с него и двамата си братя беше издигнал първите три двойки тежки греди, около които щеше да се гради къщата, а след това в строежа бяха помагали всички жители на малоката. Лицевата част на къщата с главния вход беше обърната към реката. Субео винаги строяха малоки по този начин, тъй като заради безопасността си трябваше постоянно да наблюдават всичко, което става по реката, тоест по главния път в техния край.
Според вярванията на субео общият покрив обединява членовете на родовата община. Малоката беше не само помещение за спане, но и главно средище на обществения и религиозния живот. Затова разпределението на къщата беше съобразено с нуждите на индивидуалния и колективния живот на обитателите. По дължината на двете странични стени бяха наредени помещенията за отделните семейства, преградени едно от друго и отворени само към главния коридор, който минаваше по средата на къщата от лицевата до задната част.
Този главен коридор имаше всестранно предназначение: в предната част приемаха гости, провеждаха обредни церемонии и угощения, танцуваха, а в земята отдолу погребваха умрелите; в задната част на къщата се намираше общата кухня; в главния коридор преди залез слънце всички се събираха на обща трапеза.
За Хабоку веднага бе отделено помещение в общия дом, тъй като възнамеряваше да се ожени. Сега той не съжаляваше за труда си. Според традицията родителите му го посъветваха в кой род да отиде за жена. Тя беше хубава, работлива и добра девойка. В знак на голямата си любов Хабоку изкорени дърветата от една голяма площ, за да й направи градинка, в която тя сега отглеждаше маниока.
Хабоку се наведе и зад покрива на малоката погледна към шатрата, тоест към градинката на жена си. В далечината се виеше синкав стълбец дим.
Това беше условният знак, че жена му е на полето и не я заплашва никаква опасност.
Младият индианец притвори очи. По неокосменото му лице заигра усмивка. Спомни си как се беше запознал с жена си. Хареса му се веднага още при първото посещение. Тогава по установената церемония той завърза приятелство с нея, като й подари басма за две поли, два украсени гребена, малко огледалце, конци, игли, две кутийки брилянтин, сапун и две кутийки кибрит. Тя също му поднесе подарък — две големи калебаси97 за чича98, две кълбета канап и гердан от сушени семена, а баща й му даде два конеца за риба, защото всички мъже в племето субео бяха рибари.
След това Хабоку прекара много дни в рода на девойката. Ходеше на лов с нейните братя, хващаше риба, плетеше хамаци и кошове, за да се отплати с работа за гостоприемството. Един ден девойката хвърли в лицето му шепа брашно от маниока и избяга в градинката на майка си. Това беше знак, че го харесва. Хабоку се възползва от първия сгоден случай и ненадейно поръси девойката със сока на растението уве, което според древния обичай трябваше да му осигури нейната любов.
След това родителите на сгодените започнаха да обсъждат условията за женитбата. Хабоку обеща на брата на годеницата си, че една от сестрите му ще се омъжи за него, и вече нищо не му пречеше да отведе годеницата си. Една сутрин Хабоку и най-добрите му приятели доплуваха в зори до пристана и отвлякоха къпещата се девойка. Това не мина без шумотевица и без мнимо сбиване, както изискваше добрият обичай.
Хабоку се сепна от дълбокия унес. В стопанския двор зад малоката екнаха смехове и високи разговори. Жените вече започваха да се връщат от нивичките си. Значи, минаваше пладне.
Жените хвърляха мачетите пред вратите и с кошове, пълни с корени от маниока, тръгваха към пристана за лодки. Първо се къпеха, за да се освежат след знойния трудов ден, играеха с децата и се шегуваха. След това измиваха корените от маниока, като ги потапяха във водата заедно с кошовете. Те се връщаха весели в малоката, защото беленето на корените беше по-скоро почивка за тях. Сядаха на пода в главния коридор, облягаха се на гредите и със зъби нахапваха кожицата на корена, а след това я обелваха с пръсти. При тази работа съседките си разправяха новини и клюки. Малоката кънтеше от смехове, които стихваха, когато жените започваха да трият корените на специална дъска. Това беше най-тежката и най-неприятната работа за тях.
Хабоку бързо сглоби пушката. Тъкмо надничаше срещу светлината в цевта, когато откъм реката се чуха викове. Сред рибарските лодки, които се връщаха от ежедневния улов, се виждаше една дълга чужда лодка. Хабоку веднага позна единия от тримата бели, които седяха в нея. Това беше Уилсън, началникът на лагера на каучукосъбирачите край Рио Путумайо. Дали отново ще набира серингейроши?
Хабоку най-напред предупреди баща си като старейшина на рода за пристигането на гостите, а след това заинтригуван побърза към пристана. Чуждата лодка тъкмо се приближаваше до брега. След минута тримата бели вече бяха на мостчето.
— Добре дошъл, сеньор Уилсън — каза индианецът.
— Добре заварил, Хабоку, радвам се, че отново те виждам. Ти не искаше да се върнеш при нас, затова аз дойдох при тебе — отговори Уилсън и добави: — Водя и двама приятели на сеньор Смуга. Това е сеньор капитан Новицки, а това е сеньор Вилмовски.
По обичая на белите Хабоку им додаде ръка за поздрав. На Томек се стори, че при името на Смуга в очите на Хабоку проблясна умело прикрит, жив интерес.
