Холандската флота атакувала откъм морето град Олинда, столица на капитанията, тоест на окръга Пернамбуко, и укрепения форт Ресиф на южния бряг на залива. Артилерийската стрелба от корабите в развълнувания океан не била успешна и холандците не могли да превземат тези градове. Тогава Арцишевски, който участвувал във военния съвет, предложил да щурмуват откъм сушата, откъдето испанците не очаквали атака. По негов съвет тайно стоварили на брега три хиляди войници и тогава експедицията превзела укрепените градове.
След това Арцишевски се върнал в Холандия и вече като полковник потеглил на нова експедиция за Бразилия. Заедно със Зигмунт Шкоп, който бил родом от Шльонск, водил военни действия против испанците. Превзел форт Араял, а после победил новия испански командуващ княз Лерма. Накрая Арцишевски бил произведен в чин генерал от артилерията и адмирал на холандските морски сили в Бразилия…
— Щом е бил толкова важна личност в холандската колония, сигурно е направил голямо състояние — подметна Новицки.
— Грешиш, Тадек, Арцишевски не е бил конквистадор и не се е борил за лична изгода. Върнал се в Полша и като генерал от артилерията се бил с Хмелницки край Пилавце, а по-късно подготвил и ръководил Отбраната на Лвов.
— Военният винаги някак ще се оправи, защото добри войници всякъде са нужни — забеляза Новицки. — На мен най-много ми е жал за бедняците, които заради къшея хляб се трепят до Бразилия. Неотдавна прочетох една книга от Конопницка на тази тема — „Господин Балцер в Бразилия“. Чак ми се доплака от несретата на нашите преселници. Такава е, изглежда, съдбата на поляците, че или преследванията на завоевателите, или нищетата ги прокуждат от собствената им страна.
— Какво можем да направим срещу това?! — развълнувано проговори Томек, защото и той, и баща му, и неговите приятели трябваше да бягат от Варшава, окупирана от царска Русия. — Не на всички поляци е било трудно да си уредят живота в Бразилия. Полските политически емигранти след Ноемврийското въстание (1830 г.), Пролетта на народите (1848 г.), и Януарското въстание (1863 г.) били образовани хора, търсени и ценени в Бразилия. Потомците на фамилията Тромковски заемали високи постове в бразилската армия, инженерите Римкевич и Бродковски строили железопътна линия от Сао Паоло до пристанището Сантос и подвижното пристанище в Манауш, а инженер Бабински направил първата геоложка карта на тази страна. Други, като например Хероним Дурски, се грижили за запазване на полския дух сред нашите заселници.
По-лошо обаче било положението на нашите емигранти, дошли тук да търсят препитание. В голямата си част те били селяни, които не са могли да се надяват, че ще получат земя в Полша. Тези хора били без образование, не знаели чужди езици, нямали представа за географията, следователно не са им били известни и условията в тази тяхна бленувана Бразилия. При вестта, че в Америка раздават безплатно земя, те продавали скромното си имущество и тръгвали през морето. Мнозина от тях трябвало да преживеят много разочарования и дори трагедии.
— Продължавай Томек. Тъжни, но и поучителни са тия работи — каза Новицки.
— Голям шум се вдигнал около необикновената история на няколко десетки полски семейства от Горен Шльонск, които били заселени недалеч от немските колонисти в селището Бруске, щата Санта Катарина. Там местността била планинска, а земята — неплодородна. Германските колонисти смятали поляците от Шльонск за немци и започнали да преследват непокорните, които държели да запазят своята национална самобитност. Беззащитните полски селяни се обърнали за помощ към земемера Вош-Сапорски, също емигрант от Шльонск, и към енорийския свещеник в Гаспар, Антони Желински, които били единствените що-годе образовани хора сред тях.
И Вош-Сапорски и свещеник Желински намислили да създадат компактни полски селища в Парана, където в околностите на град Куритиба през 1853 година възникнало първото полско селище. Започнали дълги и мъчителни ходатайства, за да издействуват съгласието на бразилските власти за преселване на поляците от Санта Катарина в щата Парана, който имал по-поносим климат.
Немската управа на колонията в Бруске скоро научила за намеренията на поляците; опасявайки се от обезлюдяване на колонията, тя започнала да противодействува и да си служи с подстрекателства. Стигнало се дори до въоръжено тероризиране на поляците. Изтормозените полски селяни, по съвета и под водачеството на Вош-Сапорски, решили да избягат тайно от Бруске. За целта построили салове и една нощ скришом отплували по реката, а след това пеш прекосили планините и девствената джунгла чак до Итажа, където трябвало да ги чака кораб за Парана. Макар и изиграни, немците не се признали за победени и дори в Итажа се опитали да осуетят заминаването на кораба с полските преселници. Едва намесата на паранските власти окончателно спасила поляците от преследванията.
По този начин тридесет и две полски семейства от Шльонск се озовали в Парана и основали край Куритиба селище, което Вош-Сапорски нарекъл Пиларзиньо.
— Какво е това чудновато име? На негово място щях да измисля някакво полско — възнегодува Новицки.
— Пиларзиньо на полски значи пилигримство91. С това име Вош-Сапорски е искал да увековечи мъчителното скиталчество на поляците от Санта Катарина до Парана — обясни Томек.
— Е, щом е така, добре е направил. Май че още не си свършил, братле, продължавай нататък.
— В края на миналия век полски селяни на няколко пъти масово заминавали за Бразилия. И тогава не липсвали трагични събития. Пристигащите в Бразилия емигранти били настанявани отначало в общи бараки, където чакали да им дадат земя във вътрешността на страната. Претъпканите бараки в повечето случаи били много нехигиенични. Доведени до отчаяние, поляците жадували на всяка цена да се доберат до някое по-прохладно място. Те се хванали за тази мисъл, като удавник за сламка. Близо шест хиляди полски селяни, жени и деца, тръгнали пеш на юг. Това бил истински поход на смъртта. По-тежките предмети хвърляли по пътя, каквото имали по-ценно разменяли срещу храна, а накрая, умирайки от глад, давали дори собствените си деца…
— Престани, това е ужасно! Нещастните хора търсили по-добро съществуване, а били обречени на мъчително скиталчество. Сигурно след това са съжалявали, че са напуснали своята страна. Дори сухият залък е по-сладък в родния дом, отколкото сладкишът на чуждо място. Щом Полша си възвърне независимостта, веднага се връщам в нашата Варшава.
— Всички ще се върнем там, Тадек. Татко също много тъгува за родината. Ще създадем зоологически градини във Варшава и в други градове, а после ще докарваме различни животни.
— Отлична идея! — похвали го Новицки и отново попита: — Не знаеш ли как са се справяли нашите заселници с тукашните индианци?
— Мечтаейки да се сдобият с парче земя, полските селяни дори не знаели, че в Бразилия още живеят законните господари на тази страна — индианците. Вероятно не са имали дори представа, че на света продължават да съществуват първобитни, примитивни народи, препитаващи се с лов. Нашите първи емигранти, които се заселили в щата Парана край Куритиба, не се сблъскали с индианци, тъй като те били изтласкани оттам още преди идването на поляците. Също и колонистите в северозападната част на страната се натъквали само на остатъци от индианците от племето корсади, които само от време на време застрашавали тяхната безопасност.
В значително по-тежко положение се озовали полските колонисти край реките Негру и Игуашу, на границата между щатите Парана и Санта Катарина. На юг от тези реки живеели ботокудите, които принадлежали към най-известното ловно племе в източна Бразилия. Ботокудите не искали да приемат чуждата цивилизация на белите и предпочитали да бъдат избити до крак, отколкото да изгубят свободата си. Те продължавали да водят много примитивен живот; не познавали грънчарството, не умеели да предат. За риболов използвали стрели, месото печели над огън или върху нагорещени плочи, били човекоядци. На тялото си не носели нищо друго освен накити в ушите и бърните. Умрелите погребвали в колибите, а земята отгоре утъпквали добре, за да не може покойникът да стане и да върши злини на живите. Тези примитивни ботокуди уреждали по много оригинален начин междуплеменните спорове. Не водели войни помежду си, а всички конфликти решавали чрез единоборство между вождовете на скараните племена.
— Това ми харесва много — одобрително каза Новицки. — Във всички войни винаги най-много страдат невинните хора. Много жалко, че в Европа няма такъв обичай.
— Тогава незабавно бих издигнал твоята кандидатура за върховен вожд на поляците — весело извика Томек.
