— Умно би постъпил, братле, защото бих извикал на бой едновременно руския цар, германския император и краля на австрийците и на всичките като нищо с един замах бих им отсякъл кратуните.
— Понеже познавам изключителната ти сила, вярвам, че би могъл да го направиш.
— Е, стига шеги! Сега разказвай по-нататък за ботокудите и нашите преселници.
— Трябва да поясня, че немските колонисти първи се сблъскали с ботокудите в Санта Катарина. Те водили с тях упорити, кървави борби и чак след много години окончателно ги изтласкали навътре в страната.
Полските заселници влезли в конфликт с ботокудите в края на миналия век. Това станало в селищата южно от река Негру, където именно се намирала планината Таио, смятана от ботокудите за свещена. Отначало индианците не закачали поляците. Вече били изпитали на гърба си жестокостта на белите хора и предпочитали да не се доближавах до тях. Но когато заселниците почнали да изсичат горите близо до свещената планина, ботокудите се почувствували в опасност. Те не атакували веднага поляците, защото нямали навик да нападат когото и да било без предупреждение. Опитали се да сплашат заселниците, като им хвърляли нощем тояги по вратите и чукали с пръчки по стените на къщите им. Едва когато това не дало резултат, започнали да предприемат кървави нападения.
Полските заселници нямали оръжие и били беззащитни. Паднали жертви. Петнадесетина семейства избягали от застрашените терени, но на тяхно място прииждали други, въоръжавали се и продължавали да изсичат горите. Накрая те проумели военната тактика на ботокудите и сами започнали партизанска война, която, изглежда, още продължава там. Това е може би единствената в историята полско-индианска война92.
— Проклятие! Трудно ми е дори да желая победа на нашите заселници — каза капитан Новицки. — Нали тия нещастни, мъжествените ботокуди, отстояват своето справедливо дело.
— Тъжна истина. Победата на нашите колонисти няма да ни донесе радост — отвърна Томек. — Нашите емигранти не са можели и не са имали къде да отидат, ако напуснат Парана. Липсата на образование и пари им е отнемала възможността да си търсят друг поминък. Само обработването на собствена земя е можело да им осигури горчивия често пъти къшей хляб. Уверен съм, че те не изпитват омраза към злочестите индианци, с които жестоката и за двете страни съдба им е отредила да воюват.
— Ботокудите до последния човек ще защищават свещената планина Таио. Жал ми е за тези нещастници.
— И на мене, Тадек, но ние, уви, не можем да направим нищо. Край гробището на храбрите ботокуди заселниците ще обработват земята, а после ще остане само легендата за героичните и нещастни индианци.
И двамата се натъжиха и замълчаха. Жал им беше за обречените на гибел индианци и същевременно за участта на полските селяни, които мизерията бе прокудила от собствената им родина. Чак след някое време капитан Новицки извади карирана кърпа от джоба си и избърса потта от челото си. След това погледна към лазурното небе, което прозираше през короните на дърветата.
— Слънцето започна здраво да прижуря — каза той. — След няколко часа тръгваме на път към племето субео. Време е вече да се връщаме в лагера.
Те вървяха замислени през гората. Изведнъж Томек се спря и хвана приятеля си за ръката. Новицки само проследи с очи погледа му, забит в близкия гъсталак, и веднага хвана с две ръце дръжките на револверите, пъхнати в кобурите на колана му.
— Не стреляй! — прошепна Томек.
От ляво на пътечката в гъсталака насред тресавището се размърда някакво червено-жълто туловище, изпъстрено с пръстеновидни и безформени черни петна. Това беше огромен ягуар93, дълъг почти два метра. Пробуден от следобедната дрямка, той издаде тъпата си муцуна от храстите и загледа с жълтеникавите си очи нашествениците на пътечката. Еластичната му дълга опашка на ивици неспокойно се размърда и листакът зашумоля.
Ягуарът се приповдигна на лапи.
Новицки се наведе напред, светкавично извади и двата револвера наведнъж, но Томек с тих глас още веднъж го възспря:
— Не стреляй!
И веднага се изпречи пред приятеля си, за да не може да стреля по хищника.
— Полудял ли си! — изсъска Новицки.
А Томек впи очи в очите на ягуара. Грамадната котка раззина уста. Лъснаха бели остри зъби, тихо ръмжене, подобно на стенание, прозвуча в смълчаната джунгла.
Томек полека пристъпи още една крачка към хищника. Вонята от тялото на дивия звяр стана още по- остра. Томек спря, без да отделя поглед от очите на притаилия се ягуар.
Животното примижа, разтвори уста, но проплакващото ръмжене още не беше съвсем агресивно. Ягуарът тръсна глава, сякаш да пропъди досадно насекомо. След това цяла минута, която на Новицки се стори вечност, Томек и ягуарът се гледаха в очите, докато накрая спотайващото се животно започна заднишком да отстъпва в храстите. Внезапно Томек плесна с ръце. Ягуарът, сякаш пробуден от сън, с един голям скок се хвърли в гъсталака и изчезна в гората.
Томек се извърна към приятеля си. От лицето му бе вече изчезнал изразът на огромно напрежение. Усмихна се на втрещения моряк и каза:
— Успях, а?
— Да не те е ухапала бясна акула? — избухна Новицки.
— Защо се сърдиш? — попита Томек. — Не бях чак толкова лекомислен. Знаех, че стоиш зад гърба ми с оръжие в ръка. Всеки миг можех да отскоча встрани, за да стреляш. Знаех, че ще улучиш.
— За кой дявол се излагаш на опасност? Вече втори път опитваш тоя фокус с хипнотизирането на животни.
— Още ли помниш оная история с гепарда на махарани в Индия? — учуди се Томек.
— И таз добра! — възмути се Новицки. — Тогава кожата ми настръхна на гърба, макар че гепардът беше опитомен.
— Не се сърди, наистина бях ужасно любопитен как ще се държи в подобна ситуация един див хищник.
— Да не искаш да станеш хипнотизатор на животни? — смръщи се Новицки.
Томек се засмя и каза:
— В бъдеще възнамерявам да си опитам щастието като дресьор на диви животни. Затова охотно правя различни опити.
— Във всеки случай повече не прави подобни фокуси пред мене, защото макар и да си женен, ще те напляскам като две и две четири.
— Обещавам, че няма повече, но опасността наистина не беше чак толкова голяма. По ленивите движения на ягуара веднага се виждаше, че през нощта се е наял до насита. Смуга неведнъж ми е казвал, че ягуарът за разлика от пумата94 не се прокрадва по следите на човека. Сблъска ли се неочаквано с него, той или направо бяга, или го гледа спокойно. Страшен е само когато го закачат.
— А аз съм чувал, че ако такава хищна котка веднъж опита човешко месо, след това вече се пристрастява към лов на хора.
— Това е вярно, защото невъоръжените или лошо въоръжени местни жители са лесна плячка за него — призна Томек. — Та нали сме слушали за тигри в Индия и лъвове в Африка, които нападат хора.
— Точно затова ти се ядосах. Тоя ягуар също можеше да бъде човекоядец.
— На хора налитат предимно старите животни, които вече нямат сила да гонят пъргавия дивеч и да се борят с него. Този ягуар беше много млад за такова нещо.
— Предпочитах да го убия. Сигурно някъде тук е леговището му и може да нападне някого от събирачите на каучук.
— В Амазония ягуарите са доста разпространени, защото живеят по залесените брегове на реките, в окрайнините на блатистите джунгли и тресавищата. Най-често те нямат постоянно леговище. След обед лягат да подремнат, където ги свари слънцето. След нощното угощение денем те обикновено са тромави, докато през нощта се движат пъргаво и бързо.
