— Да, да, сега си спомням, говорил си ми за това.
— Днес през цялото време държах компаса в ръка, а освен това непрекъснато следях положението на слънцето и на планинските вериги. Благодарение на това не се оставих да ме заблуди. Все още мога да покажа пътя за Ла Хуаира.
— О-хо, умна глава си ти! Баща ти не си е харчил напразно парите да те изучи. А можеш ли да кажеш колко път сме извървели днес?
— Малко, не повече от дванайсетина-петнайсет километра. Погледни планините! Приближили ли сме се до тях?
— Дявол да го вземе, май че имаш право!
— Първият поток водеше право на запад към планините. Ние извървяхме по брега му около пет километра. После хванахме по левия приток. Той идваше от север, следователно сме вървели в северна посока. Затова съвсем малко сме се приближили до Андите.
— Смайваш ме, братле. Отбеляза ли този маршрут на картата?
— Да, ей сега ще ти я покажа. — Томек извади скицираната карта и продължи: — Ето тук са Укаяли, Урубамба и Ла Хуаира. След като прекосихме Укаяли, ние вървяхме оттук. На това място пирите се върнаха, а тук са потокът и колибата на кампа. След това Хабоку ни води, тъпчейки почти на едно място, чак до този приток. Пред нас, значи на север, е Гран Пахонал, а на запад остават Андите.
— Хм, значи, утре трябва да стигнем в Гран Пахонал.
— По-скоро ми се струва, че ще тръгнем към планините.
— Откъде това предположение? Нали за гората на смъртта трябва да се мине през Пахонал?
— Кампът гарантираше, че през гората на смъртта никой че ще мине. Щом Хабоку се нае с ролята на водач, той сигурно сега знае друг път, който може да води само през планините.
— Това изглежда логично, но утре ще се разбере.
— Кой е на пост след нас?
— Збишек и Сатуру, а в най-тежкото време — преди зазоряване — Хабоку и неговият приятел.
— Това е добре. Индианците обикновено нападат в зори. Но струва ми се, че няма нищо опасно. Динго през целия ден беше спокоен; и сега ни поглежда с едно око.
— Доброто, умно куче. Благодарение на него намерихме умиращия водач на Смуга.
В полунощ те събудиха следващите часови. Нощта мина спокойно.
Малко след изгрев слънце тръгнаха отново на път. Още преди пладне капитан Новицки се приближи до Томек и му пошушна:
— Твоите предположения се оправдаха. Отиваме към планините.
— Хабоку престана да криволичи. Явно смята, че вече сме загубили представа за посоката.
— Горкият! Да мисли, че ще надхитри такъв дявол като тебе!
Томек погледна към планинските вериги, които в ослепителния слънчев блясък изглеждаха лилави.
— Няма да минем по пътя, по който е вървял Смуга. Той, изглежда, е първият поляк, навлязъл в Гран Пахонал118 — каза той след малко.
— Любопитен бях да видя този Пахонал, на заради жените е по-добре да заобиколим гората на смъртта — отвърна Новицки.
— Те се държат мъжки.
— И още как! Нашето синигерче им дава пример. Огън момиче! Мара я гледа като омагьосана.
— Малко се безпокоя за Натка. На тази експедиция тя не е много във форма.
— Изчезването на Смуга я е извадило от равновесие.
— Тихо! Погледни Динго!
— Защо се е наежил такъв? Да не е подушил някакво животно?
— Да почакаме нашите. Сега е по-добре да вървим в по-стегнат строй.
Спряха до една скала. От известно време вървяха през висока, вълнообразна местност. Все по-често на пътя им се изпречваха възвишения, обрасли с девствена гора, скални отломъци и грамадни камъни.
— Мястото е идеално за засада — измърмори Новицки, като се оглеждаше внимателно наоколо. — Хабоку излишно се отдалечава толкова много.
— Сигурно ще спре да ни почака. Той проучва пътя…
— Динго още върти нос, но аз не виждам нищо между скалите.
— И аз не забелязвам нищо подозрително. Ето ги нашите.
— Ще спрем ли да починем? — провикна се Сали. — От доста време вече се изкачваме нагоре. Уморихме се малко.
— Трябва да настигнем Хабоку, тогава ще починем — отговори Томек.
— Според твоите изчисления трябва вече да сме близо до Пахонал — каза Наташа.
— Но сега води Хабоку, а не аз — отговори Томек. — Вероятно ще тръгнем по друг път. Сухата растителност показва, че вече се намираме в окрайнините на това пустинно плато. Ако бяхме завили на север, скоро щяхме да видим тази прословута земя.
Дойдоха носачите, а след тях и Збишек. Капитан Новицки, който през цялото време шареше с очи по скалните отломъци, свали карабината от рамо, провери дали патронът е паднал в цевта, след което извика:
— Не се спирайте, да вървим! Збишек, не изоставай! Всички да се съберем накуп.
— Стой близо до жените, Тадек! — обади се Томек. — Аз отивам с Динго отпред!
С пушка под мишница, той изтича петнайсетина крачки пред тях. Оглеждаше се към скалите и храсталаците, но същевременно не изпускаше от очи кучето. Динго продължаваше да души във въздуха и ежеше козината на врата си.
Сали разбра, че положението е несигурно. Оправи колана с револвера на бедрата си. Сега с едно движение можеше да извади оръжието от кобура.
Изведнъж Томек светкавично отскочи встрани, приклекна и почти без да опира пушката с рамото си, стреля. Една дълга черна стрела, прицелена преди секунда право в гърдите му, се заби дълбоко в земята. Томек едва ли не в последния миг беше забелязал индианеца, надничащ зад скалата. Хладнокръвието му спаси живота. А индианецът, пронизан смъртоносно от куршума, се свлече на ръба на издадената скала, търкулна се безжизнен и рухна право в краката на оцелялата си жертва.
Преди да заглъхне изстрелът, екна пронизителният боен вик на кампите. Във въздуха засвистяха стрели.
— Динго, при господарката! — викна Томек.
Сали блъсна другарките си сред камънаците. Тя също се скри зад една скала, извади револвера и започна да търси с очи нападателите. Верният Динго дотича при нея; козината на врата му беше настръхнала, той гледаше към скалите и сърдито се зъбеше. Мара, жената на Хабоку, се притули до Сали с лък, готов за стрелба.
Индианецът субео, който вървеше пръв след жените, се олюля, изпусна багажа, който носеше, и с хриплив стон падна върху него. Една черна стрела бе пронизала шията му от край до край.
— Скрийте се зад камъните! — извика Новицки, но самият той не търсеше прикритие. Подвижен и пъргав, той всяка минута се привеждаше за стрелба и с всеки куршум сваляше по един враг.
Збишек приклекна зад камъните до жените. Не беше много добър стрелец, а и неочакваното нападение в първия миг го зашемети. Затова и изстрелите му не бяха точни. Но пък четиримата оцелели индианци субео мъжествено помагаха на Томек и Новицки. Те опряха щитовете на багажа, приклекнаха зад тях и с пушечен огън започнаха да покосяват атакуващите кампи.
Известно време везните на победата не се накланяха на ничия страна. Повечето кампи стреляха с лъкове, само неколцина от тях имаха стари кремъклийки. Томек и Новицки само за един миг си разделиха терена на обстрела. Томек, притаил се до скалата близо до жените, и Збишек държаха в шах враговете, скрити от дясната страна на котловината, а Новицки обстрелваше лявата страна. И двамата трепереха от страх за Хабоку. Защо не се върна той, когато се разрази битката? Да не би пръв да е загинал? Почти мигновената смърт на индианеца субео, улучен в шията, будеше подозрение, че кампите си служат с отровни стрели.
Томек забеляза един камп, който се прокрадваше между камъните. Веднага вдигна пушката и опря приклада о рамо. Подаде се напред и натисна спусъка. Иглата удари на празно, в цевта вече нямаше
