захапал цигарето на Хук и вдигнал високо свитата си на юмрук ръка, като само показалецът, извит като кука, стърчал заплашително нагоре.
Но вместо да наблюдаваме кораба, ние трябва сега да се върнем в тъжния, напуснат дом, откъдето три-четири от действуващите лица бяха безсърдечно отлетели доста отдавна. Май че е срамота, дето през всичкото това време не си спомнихме за номер четиринадесет; и все пак можем да бъдем сигурни, че мисис Дарлинг не ни упреква. Ако се бяхме върнали по-рано, за да я погледнем със скръбно съчувствие, тя вероятно щеше да извика: „Не ставайте глупави. Не се грижете за мен. Върнете се обратно и наглеждайте децата.“ Докато майките са такива, децата винаги ще се възползуват от добрината им; и те могат да разчитат на това.
Дори сега ние си позволяваме да влезем в една детска стая, само защото нейните законни обитатели са на път за в къщи; просто бързаме да ги изпреварим, за да се погрижим леглата им да са проветрени както трябва, а също мистър и мисис Дарлинг да не отидат тази вечер на гости. Ние сме просто техни слуги. Но защо, дявол да го вземе, трябва леглата им да са проветрени както трябва, щом те тъй неблагодарно и с такава бързина ги напуснаха? И не можем ли да кажем, „така им се пада“, ако те, връщайки се у дома, намерят апартамента празен, защото родителите им са отишли, да прекарат края на седмицата на село? Това би било добър урок, от който те се нуждаеха, откакто ги срещнахме за първи път. Но ако наредяхме нещата по този начин, мисис Дарлинг нямаше никога да ни прости.
Има едно нещо, което ужасно ми ct ще да направя: да й кажа, както писателите обичат да правят, че децата се връщат и че по-идния четвъртък ще си бъдат в къщи. Това би развалило напълно изненадата, която Уенди, Джон и Майкъл очакваха. Те я подготвяха още на кораба: представяха си колко възхитена ще бъде майка им, как баща им ще вика от радост, как Нана ще скочи във въздуха, за да ги разцелува първа; а всъщност те би трябвало да помислят къде да се скрият. Чудесно би било да развалим всичко това, като съобщим новината предварително; така че когато влязат тържествено, мисис Дарлин дори да не наведе устни към Уенди, а мистър Дарлинг да възкликне кисело: „Дявол да го вземе, пак са тук тия момчета!“ Във всеки случай няма да получим благодарност дори за това. Сега вече ние доста опознахме мисис Дарлинг и можем да бъдем сигурни, че тя би ни укорила, загдето сме лишили децата от това малко удоволствие.
— Но, драга госпожо, има още десет дена до по-идния четвъртък. Така че, като ви казваме какво е положението, ние ви спестяваме десет скръбни дни.
— Да, но на каква цена! Като лишавате децата от десет минути радост.
— Е, щом гледате така на въпроса…
— А как иначе може да се гледа?
Както виждате, тази жена нямаше истински характер. Имах намерение да кажа изключително хубави неща за нея, но аз я презирам и сега няма да кажа нито едно. На нея всъщност няма защо да й се казва да приготви това или онова — в дома й всичко е готово. Всички легла са проветрени, тя никога не излиза от къщи и, забележете, прозорецът на детската стая е винаги отворен. Май че няма нужда тя от нас — по- добре ще бъде да се върнем на кораба. Но понеже сме тук, можем да останем малко и да погледаме. Това ще ни е цялата работа — да бъдем зрители. Никому не сме нужни. Затова нека погледаме, пък може и да кажем някои остри думи с надежда, че ще засегнем някого.
Единствената промяна, която може да се види в спалнята на децата е, че между девет часа вечерта и шест сутринта кучешката колиба не е там. Когато децата отлетяха, мистър Дарлинг чувствуваше с цялото си същество, че той бе виновен за всичко, защото бе завързал Нана с верига и че от началото до края се бе държала по-мъдро от него. Разбира се, както видяхме, той беше съвсем естествен човек; всъщност можеше да мине за момче, само да се отървеше от плешливостта си. Но той също притежаваше благородно чувство за справедливост и лъвска храброст, за да извърши онова, което намираше за право. След като децата отлетяха, той дълбоко разкаян, старателно обмисли въпроса, слезе на двора на четири крака и пълзешком влезе в кучешката колиба. На всички мили по-кани на мисис Дарлинг да излезе оттам, той отговаряше тъжно, но твърдо:
„Не, скъпа моя, на мен такова легло ми се пада.“
Обхванат от жестоки угризения на съвестта, той се закле, че няма да напусне колибата, докато не се върнат децата. Много жалко, разбира се, че взе такова решение, но каквото и да предприемеше, той винаги прекаляваше: иначе скоро би се отказал от намеренията си. И нямаше по-смирен човек от него, когато седеше в колибата вечер и разговаряше с жена си за децата и за милите им маниери.
Крайно трогателно бе уважението, което проявяваше към Нана. Не я оставяше да влезе в колибата, но изпълняваше безусловно всичките й желания.
Всяка сутрин колибката, с мистър Дарлинг в нея, се вдигаше и поставяше във файтон. Така той отиваше до кантората си и в шест часа се завръщаше по същия начин. Силата на характера му ще проличи още по- ясно, ако си спомним, че той беше крайно чувствителен към мнението на съседите: сега всяко негово излизане и прибиране в къщи привличаше вниманието и предизвикваше изненада. Това трябва да е било ужасно мъчение за него, но външно той запазваше пълно спокойствие, дори когато младите хора критикуваха поведението му; и при това той винаги вдигаше любезно шапката си, когато някоя дама надзърнеше в колибката.
Постъпката му може да е била донкихотовска, но беше величествена. Скоро скритото й значение се разчу и хората с великодушни сърца се трогнаха. Тълпи тичаха подир файтона и гръмко приветствуваха мистър Дарлинг; очарователни момичета се качваха на стъпалото, за да получат неговия автограф; в по- добрите вестници се появиха интервюта, а светските хора го канеха на вечеря и добавяха: „Елате заедно с колибката.“
Вечерта на този паметен ден, последния четвъртък, мисис Дарлинг, сега жена с тъжни очи, седеше в детската спалня и чакаше мистър Дарлинг да се прибере от работа. Като я гледаме отблизо и си спомняме едновремешната й веселост, — сега напълно изчезнала, защото бе изгубила дечицата си, — струва ми се, че в края на краищата няма да ми даде сърце да кажа лоши неща за нея. Щом толкова е обичала проклетите си деца, нищо не може да се направи. Погледнете я, както е седнала на стола си. Ъгълчето на устата й, където човек най-напред поглежда, е почти повехнало. Ръката й неспокойно се движи по гърдите, сякаш усеща някаква болка там. Някои най-много харесват Питър, други — Уенди, но аз най-харесвам нея. Ами ако, за да я направим щастлива, речем да й пошепнем, както си спи, че нейните калпазани се връщат?
Те сега наистина са на две мили от прозореца и летят бързо, но достатъчно е да й пошепнем, че са на път за дома. Хайде да опитаме.
Жалко, че й казахме това. Тя веднага се сепна и извика имената им; но в стаята нямаше никого освен Нана.
„О, Нана, сънувах, че моите милички дечица са се върнали.“
Очите на Нана бяха мътни. Всичко, което тя можеше да направи, беше да сложи лапа на скута на господарката си. Те седяха така, когато донесоха колибката. Мистър Дарлинг си показва главата, за да целуне жена си, и тогава ние виждаме, че лицето му е по-изтощено отколкото преди, но има по-мек израз.
Той даде шапката си на Лиза и тя я взе с презрителна гримаса; Лиза бе лишена от въображение и бе напълно неспособна да разбере мотивите на човек като мистър Дарлинг. Вън тълпата, която бе придружила файтона до в къщи, още го приветствуваше, естествено, той не остана равнодушен към тези възторжени викове.
— Чуй ги — каза той. — Това е много ласкателно.
— Една сюрия момчета — присмя му се Лиза.
— Днес имаше и доста възрастни — увери я той, като се изчерви леко, но когато тя отметна пренебрежително глава, той не я упрекна с нито една дума. Успехът му във висшето общество не го бе разглезил; напротив, той бе станал по-благ. Известно време той лежа измъкнат до кръста навън от колибката и разговаряше с мисис Дарлинг за своя успех. Тя се надявала, каза тя накрая, че това няма да му завърти главата. Тогава той стисна успокоително ръката й и каза:
— Но ако бях слаб човек! Боже господи, ако бях слаб човек!…
— Но ти, Джордж — каза тя плахо, — все още страдаш от угризения както преди, нали?
— Разкъсван съм от угризения както винаги оттогава, скъпа моя! Виж ми наказанието — живея в кучешка колибка.
