— Но това е наказание, нали, Джордж? Сигурен ли си, че това не ти е приятно?
— Любов моя!
Можете да бъдете сигурни, че тя веднага му се извини. След това, понеже му се спеше, той се сви на кълбо в колибката.
— Няма ли да ми посвириш на пианото в детската стая, та да ме приспиш? — помоли се той и понеже тя стана, той добави, без да мисли: — И затвори този прозорец, усещам течение.
— О, Джордж, никога не искай това от мен. Прозорецът трябва да бъде винаги отворен. Заради тях. Винаги, винаги.
Сега беше негов ред да се извини. Тя отиде в дневната детска стая и започна да свири. Той скоро заспа и докато той спеше, Уенди, Джон и Майкъл влетяха в стаята.
О, не! Написахме го, защото такъв беше очарователният план, който бяха измислили, преди да напуснем кораба; но оттогава нещо трябва да се е случило, защото не те влетяха в стаята, а Питър и Менче- Звънче.
Първите думи на Питър издават неговия план.
— Бързо, Менче — пошепна той, — затвори прозореца, залости го. Точно така. Сега ти и аз трябва да си отидем през стълбите. Когато Уенди пристигне, тя ще си помисли, че майка й е затворила прозореца, за да не я пусне вътре; и тогава тя ще трябва да се върне при мен.
Сега разбирам това, което по-рано ме озадачаваше — защо, след като изтреби пиратите, той не се върна на острова и не остави Менче-Звънче да придружи децата до континента. Значи този план е бил в главата му през всичкото време.
Вместо да почувствува, че действува лошо, той танцуваше от радост; после надзърна в дневната детска стая да види кой свири и пошепна на Менче-Звънче:
— Ето майката на Уенди. Тя е хубавичка, но не толкова хубава, колкото моята майка. Устата й е пълна с напръстници, но не толкова пълна, колкото устата на майка ми.
Разбира се, той не знаеше абсолютно нищо за майка си, но понякога обичаше да се хвали с нея.
Той не познаваше мелодията „Дом, сладък дом“, която мисис Дарлинг свиреше на пианото, но знаеше, че тя означава „Върни се, Уенди, Уенди, Уенди“. Тогава той извика с ликуващ глас:
— Никога вече няма да видиш Уенди, никога, защото прозорецът е залостен.
Той надзърна отново, за да разбере защо спря музиката, и видя, че мисис Дарлинг бе облегнала глава на пианото и че две сълзи се бяха появили на очите й.
„Тя иска да отворя прозореца, но няма да го отворя, не!“ — помисли си Питър.
Отново погледна: сълзите си бяха там или може би две други бяха заели мястото им.
„Тя ужасно обича Уенди“ — си каза той, яд го беше на нея, загдето не разбираше, че тя може да живее и без Уенди. Причината беше толкова проста: „И аз също я обичам. Не можем и двамата да я имаме при себе си, уважаема лейди.“
Но тази лейди не искаше да се примири и той се чувствуваше нещастен. Престана да я гледа, но дори и тогава мисълта за нея не го напущаше. Започна да подскача из стаята и да нрави смешни гримаси, но когато спря, стори му се, като че ли тя е вътре в него и тропа на сърцето му.
„О, добре тогава“ — каза той най-после и усети, че гърлото му се стяга. След това отвори прозореца.
„Хайде, Менче — извика той с глас, в който звучеше страшна подигравка към природните закони, — не ни трябват такива глупави майки“ — и отлетя.
И така, в края на краищата Уенди, Джон и Майкъл намериха прозореца отворен; но това бе повече отколкото заслужаваха. Те стъпиха на пода, без ни най-малко да чувствуват срам; най-малкият бе дори забравил дома си.
— Джон — каза той, като неуверено се огледа наоколо, — струва ми си, че съм бил тук някога.
— Разбира се, че си бил, глупчо. Ето там ти е леглото.
— Вярно — съгласи се Майкъл, без да бъде съвсем сигурен.
— Хей — извика Джон, — его колибката! — Той изтича през стаята да погледне вътре.
— Сигурно Нана е там — каза Уенди.
Но Джон свирна с уста.
— Я виж! — извика той. — Вътре лежи човек.
— Това е баща ни — възкликна Уенди.
— Чакай да видя баща ни — молеше се настойчиво Майкъл и когато му отвориха място, той го разгледа внимателно. — Не е толкова голям, колкото пирата, дето го убих — рече той искрено разочарован. Много се радвам, че мистър Дарлинг спеше, защото щеше да бъде тъжно, ако тези думи бяха първите, които чуеше от малкия Майкъл.
Уенди и Джон бяха доста изненадани, че намират баща си в кучешката колибка.
— Сигурен съм — каза Джон като човек, който не вярва на паметта си, — че той не спеше в колибката.
— Джон — рече Уенди колебливо, — може би не си спомняме някогашния живот така добре, както си мислехме.
Те изтръпнаха, като че ли ги бяха полели със студена вода; и така им се падаше.
— Колко небрежна е майка ни — обади се малкият негодник Джон. — Не си е в къщи, когато се връщаме.
Тъкмо в този момент мисис Дарлинг започна отново да свири.
— Това е мама! — извика Уенди, като надзърна през открехнатата врата.
— Тя е! — потвърди Джон.
— Значи ти не си наистина наша майка — запита Майкъл, комуто сигурно се спеше.
— О, боже — възкликна Уенди, почувствувала за първи път угризения на съвестта, — крайно време беше да се върнем.
— Хайде да се вмъкнем крадешком — предложи Джон и да й закрием очите с ръце.
Но Уенди, която смяташе, че трябва да й разкрият радостната новина по-нежно, имаше по-добър план.
— Да се мушнем в леглата си и да лежим тихо, та като влезе мама, да изглежда като че ли никога не сме отсъствували от къщи.
И така, когато мисис Дарлинг се върна в детската спалня, за да види дали мъжът й е заспал, всички легла бяха заети. Децата очакваха да чуят радостния й вик, но не се чу никакъв звук. Тя ги видя, но не можеше да повярва, че са си вече в къщи. Разбирате ли, тя толкова често ги виждаше насън в леглата им, та и сега си помисли, че сънува.
Седна на стола пред огъня, където някога ги бе държала на скута си.
Те не можеха да разберат това и тримата се вледениха от страх.
— Мамо! — извика Уенди.
— Това е Уенди — каза мисис Дарлинг, но все още си мислеше, че я чува насън.
— Мамо!
— Това е Джон — каза тя.
— Мамо! — извика Майкъл. Сега вече той я позна.
— Това е Майкъл — каза тя и протегна ръце към своите изчезнали егоистични деца, убедена, че никога вече няма да ги прегърне наяве. Но сега ръцете й наистина обгърнаха Уенди, Джон и Майкъл, които се бяха измъкнали от леглата си и изтичали до нея.
— Джордж, Джордж — извика тя, когато гласът й се възвърна.
Мистър Дарлинг се събуди и се присъедини към общото ликуване. Нана също се втурна радостно в стаята. Човек не може да си представи по-мила гледка, но никой външен човек не я видя освен едно странно момче, което втренчено гледаше през прозореца. То се бе наслаждавало на безброй радости, които другите деца не познават; но сега бе свидетел на една радост, която никога нямаше да изживее.
17.
КОГАТО УЕНДИ ПОРАСНА
Предполагам, че искате да чуете какво е станало с другите момчета. Те чакаха долу, за да дадат време
