на Уенди да обясни в къщи кои са; и след като преброиха до петстотин, те се изкачиха по стълбите. Минаха оттам, защото смятаха, че така ще направят по-добро впечатление. Застанаха в редица пред мисис Дарлинг, с шапки в ръце, и малко се стесняваха, че носят пиратски дрехи. Те мълчаха, но очите им молеха мисис Дарлинг да ги приеме. Би трябвало да погледнат и към мистър Дарлинг, но те го забравиха.
Разбира се, мисис Дарлинг веднага каза, че ще ги прибере да живеят в дома й; мистър Дарлинг обаче изглеждаше странно, угнетен и те разбраха, че той счита числото за доста голямо.
— Трябва да кажа — рече той на Уенди, — че ти не вършиш работите наполовина.
Близнаците помислиха, че тази злобна забележка е насочена към тях. Първият близнак беше гордо момче и изчервявайки се, той запита:
— Може би мислите, че сме малко множко, сър? Ако мислите така, ние можем да си отидем.
— Татко! — извика Уенди възмутена.
Лицето на мистър Дарлинг продължаваше да прилича на черен облак. Той съзнаваше, че се държи недостойно, но не можеше да промени израза си.
— Ние можем да спим прегънати на две — обади се Нибз.
— Аз сама им подстригвам косите — рече Уенди.
— Джордж! — възкликна мисис Дарлинг, огорчена, загдето нейният любим съпруг се показва в такава лоша светлина.
Тогава той избухна в сълзи и истината излезе наяве. Той се радвал не по-малко от жена си, че ще приберат децата в къщи, каза той, обаче смятал, че трябвало да попитат също и него дали е съгласен, а не да го считат за нула в собствената му къща.
— Аз не мисля, че той е нула — извика в същия миг Свирчо. Ти, Къдравия, смяташ ли го за нула?
— Не, не го смятам. А ти, Дребосъко, смяташ ли го за нула?
— Съвсем не. Как смяташ ти, Близнако?
Оказа се, че нито един от тях не го смята за нула. След като честолюбието бе задоволено по този смешен начин, той каза, че ще намери място за всички тях в салона, стига само да се поберат.
— Ще се поберем, сър — увериха го те.
— Тогава, след мен! — извика той весело. — Забележете: не съм сигурен, че имаме салон, но ние твърдим, че имаме, а това е едно и също. Хайде, напред!
Той премина целия апартамент, танцувайки; момчетата също извикаха „хайде, напред“ и го последваха танцувайки. Търсеха салона. Забравих дали го намериха, но във всеки случай откриха ъгълчетата, в които се наместиха.
Колкото до Питър, той видя Уенди още веднъж преди да отлети. Не дойде направо до прозореца, а го докосна като летеше край него, така че тя да го види, да отвори прозореца, ако иска, и да го покани да влезе. Точно това и направи Уенди.
— Хей, Уенди! Довиждане — извика той.
— Господи, нима си отиваш?
— Да.
— Не би ли искал, Питър — каза тя колебливо, — да кажеш на родителите ми нещо за едно много сладко момиче?
— Не.
— За мене, Питър?
— Не.
Мисис Дарлинг дойде до прозореца, защото тя сега внимателно следеше Уенди. Тя каза на Питър, че е осиновила всички други момчета и би желала да осинови и него.
— Ще ме пратите ли на училище? — попита хитро той.
— Да.
— И после в някоя кантора?
— Мисля, че да.
— И скоро ще стана мъж?
— Много скоро.
— Не искам да ходя на училище и да уча сериозни неща — възрази той с жар. — Не искам да стана мъж. О, Уендина майко, значи някой ден да се събудя и да усетя, че ми е пораснала брада!
— Питър — намеси се Уенди да го утеши, — много бих те харесвала с брада.
Мисис Дарлинг протегна ръце към него, но той я отблъсна.
— Назад, лейди! Никой няма да ме хване и да ме направи мъж.
— Ами къде ще живееш?
— С Менче в къщичката, която построихме за Уенди. Феите ще я поставят високо между върховете на дърветата, където те спят нощем.
— Чудесно! — извика Уенди с такъв копнеж, че мисис Дарлинг стисна лакътя й още по-здраво.
— Мислех, че всички феи са измрели — каза мисис Дарлинг.
— Постоянно се явяват много нови — обясни Уенди, която сега добре познаваше въпроса, — защото постоянно се раждат нови бебета и когато едно бебе се засмее за първи път, една нова фея се ражда. И така, колкото нови бебета се раждат, толкова нови феи се появяват. Те живеят в гнезда по върховете на дърветата. Бледоморавите са момчета, белите са момичета, а сините са малки глупачета, които сами не знаят какво са.
— Така хубаво ще се забавлявам — рече Питър, като погледна към Уенди.
— А аз ще се чувствувам доста самотна вечер, когато седя пред огъня — каза Уенди.
— Менче ще бъде при мене.
— Менче не може да измине и една двадесета част от пътя — напомни му тя малко хапливо.
— Подла клюкарка! — извика Менче-Звънче отнякъде зад ъгъла.
— Няма значение — каза Питър.
— О, Питър, знаеш, че има значение.
— Е, тогава ела да живееш с мен в къщичката.
— Бива ли да отида, мамо?
— Разбира се, че не бива. Сега си си в къщи и аз съм решена да те държа тук.
— Но той има нужда от майка.
— Ами и ти имаш нужда от майка.
— Е, добре — рече Питър, като че ли я бе поканил само от учтивост. Но мисис Дарлинг видя, че устните му потрепераха и побърза да направи едно великодушно предложение: всяка година да пуща Уенди за една седмица за пролетното чистене. Уенди би предпочела да се уговорят за по-продължително време; струваше й се, че пролетта е много далече. Но обещанието задоволи Питър и той отлетя съвсем развеселен. Той нямаше чувство за време и изживяваше толкова приключения, че всичко, което ви разказах за него, е съвсем мъничка част от тях. Предполагам, именно защото Уенди знаеше това, последните й думи бяха казани с доста жален тон:
— Нали няма да ме забравиш, Питър, преди да дойде време за пролетно чистене?
Разбира се, Питър обеща да не я забравя. После отлетя, като отнесе целувката на мисис Дарлинг. Питър съвсем лесно взе тази целувка, която не беше за никого другиго. Смешно! Но мисис Дарлинг изглеждаше доволна.
Разбира се, всички момчета тръгнаха на училище и повечето от тях постъпиха в трети клас, но Дребосъка влезе във втори клас и после в първи. Пети клас е най-горният клас. Преди да измине и седмица, откакто тръгнаха на училище, те разбраха колко глупаво са постъпили, като не останаха на острова. Но сега беше вече твърде късно и скоро те свикнаха да живеят така обикновено, като тебе, като мене или като малкия Дженкинс. Тъжно е, но трябва да го кажем: те постепенно загубиха способността си да летят. Нана отначало им връзваше краката за краката на леглото, за да не отлетят нощем. А денем едно от любимите им развлечения беше да се преструват, че падат от автобуса. Но малко по малко те престанаха да дърпат въжето, когато бяха в леглото; откриха също, че се удрят о паважа, когато скачат от автобуса. След известно време дори не можеха да литнат да си догонят шапките. Липса на упражнение — казваха те; но в действителност това значеше, че те вече не вярваха, че могат да летят.
Майкъл вярваше по-дълго от другите момчета, макар че те му се подиграваха; затова той беше с Уенди,
