— О, Питър, разбирам защо плачеш — извика тя, скочи от леглото и изтича при него.
— Не плачех за майка — каза той доста възмутено. — Плачех, защото не мога да си залепя сянката. Впрочем, аз изобщо не плачех.
— Откъснала ли се е?
— Да.
Тогава Уенди видя сянката на пода; тя изглеждаше тъй измачкана, че на нея страшно й дожаля за Питър.
— Какво ужасно нещо! — каза тя, но не можа да не се усмихне, като видя, че той се е опитвал да я залепи със сапун. Момчешка работа! За щастие, тя веднага се сети какво да направи. — Трябва да се зашие — каза тя с леко покровителствен тон.
— Какво значи „да се зашие?“ — попита той.
— Ти си ужасен невежа.
— Не съм невежа.
Тя ликуваше, че знае повече от него.
— Ще ти я зашия, малко човече — каза тя, макар че той беше висок колкото нея. Извади кутията с иглите и конците и започна да пришива сянката на крака на Питър. — Може да те заболи малко — предупреди го тя.
— О, няма да заплача — успокои я Питър, който вече вярваше, че никога в живота си не е плакал. Стисна зъби и не заплака. След малко сянката си беше на мястото, макар и малко измачкана.
— Може би трябваше първо да я изгладя с ютията — каза Уенди замислено, но Питър като истинско момче не обръщаше никакво внимание на външния си вид и веднага се разскача, луд от радост. Уви, той вече бе забравил, че дължи щастието си на Уенди. Мислеше, че сам си е закачил сянката.
— Колко съм сръчен! — ликуваше той възхитен. — Колко съм сръчен!
Неудобно е да признаем, но самомнението на Питър бе едно от най-очарователните му качества. Казано съвсем откровено и грубо, никога не е имало по-самоуверено и дръзко момче от него.
Но в момента Уенди беше възмутена.
— Колко си самодоволен! — възкликна тя язвително. — Разбира се, аз нищо не съм направила!
— Е, направи малко — каза Питър пренебрежително и продължи да подскача.
— Малко! — учуди се тя надменно. — Ако нямаш нужда от мен, аз мога да се оттегля. — И тя по най- тържествен начин се качи на леглото си и се зави презглава с одеялото.
За да я накара да се покаже, той се престори, че си отива, но тя не обърна внимание на това. Тогава Питър седна на края на леглото и я побутна с крак.
— Уенди — пошепна той, — не се оттегляй. Не мога да не се радвам и скачам, когато съм доволен от себе си. — Но тя още не искаше да се покаже, макар че слушаше с интерес. — Уенди — продължи той с глас, на който никоя жена никога не е могла да устои. — Уенди, едно момиче струва повече от двайсет момчета.
А Уенди си беше жена от главата до петите (вярно, че между главата и петите нямаше много голямо разстояние) и затова веднага надзърна изпод завивките.
— Наистина ли мислиш така, Питър?
— Да, наистина.
— Много мило от твоя страна — каза тя и се измъкна от леглото.
Седна до него и му каза, че ако иска, ще му даде целувка. Питър обаче не разбра какво иска да каже тя и протегна ръка, очаквайки, че тя ще сложи нещо в шепата му.
— Сигурно не знаеш какво е това целувка? — попита тя ужасена от невежеството му.
— Ще разбера какво е, когато ми я дадеш-отговори той рязко.
За да не го обиди, тя му даде един напръстник.
— Искаш ли и аз да ти дам целувка? — попи та той.
— Добре, дай ми — отвърна тя с малко прекалена скромност. Държането й не бе съвсем като на дама — тя се наведе напред и подаде бузата си но той просто пусна в ръката й едно копче, направено от жълъд. Тогава Уенди бавно отдръпна лице то си и каза любезно, че ще закачи неговата целувка на синджирче и ще я носи на врата си. За нея беше голям късмет, че наистина закачи жълъда на синджирче, защото по-късно този жълъд и спаси живота.
Когато хора от нашите среди се запознават обичайно е да се попитат един друг на колко са години; и затова Уенди, която обичаше да спазва правилата за добро държане, попита момчето за възрастта му. Но по отношение на него този въпрос не беше много уместен: все едно, на класно да ти дадат граматичен разбор, когато си очаквал, че ще пишеш за английските крале.
— Не знам — отговори той смутено, — но съм много млад. — Всъщност нямаше представа на колко е години; и затова подхвърли наслуки: — Избягах от къщи, веднага щом се родих.
Уенди се смая, но думите му я заинтересуваха. С очарователен салонен жест тя докосна нощницата си — знак, че го кани да седне по-близо до нея.
— Избягах, защото чух баща ми и майка ми да говорят какъв ще стана като порасна — обясни той с тих глас. Изглеждаше необикновено развълнуван. — Не искам да порасна — продължи той, ядосано, — искам винаги да бъда малко момче и да си играя. Затова избягах в градината Кензингтън и дълго, дълго време живях при феите.
Тя го погледна с безкрайно възхищение. Момчето си помисли, че тя го гледа така, защото е избягал от къщи, а всъщност то беше защото е виждал феи. Уенди бе живяла само със семейството си и за нея да познаваш феи беше нещо възхитително. Тя го обсипа с въпроси за тях. Това го изненада, защото те му бяха доста досадни — винаги му се изпречваха на пътя и всъщност понякога трябваше да се крие от тях; но все пак, общо взето, ги обичаше. Затова разправи на Уенди как са се появили феите.
— Знаеш ли, Уенди, когато първото бебе се засмяло за първи път, усмивката му се пръснала на хиляди късове и те се разскачали наоколо. Така произлезли първите феи.
Произходът на феите й се видя скучна история, но понеже момчето бе неин гост, тя се престори, че разказът му й харесва.
— И така — продължи той — за всяко момче и всяко момиче би трябвало да има по една фея.
— Би трябвало да има? А няма ли?
— Няма. Ето защо: сега децата знаят много и рано престават да вярват, че има феи. И всеки път, когато едно дете каже: „Не вярвам във феи“, една фея пада и умира.
Момчето реши, че вече достатъчно са говорили за феи. Мина му обаче през ума, че не чува гласа на Менче-Звънче.
— Не мога да си представя къде може да е отишла. — каза той, изправи се и тихо я повика: „Менче- Звънче!“
Сърцето на Уенди се разтупа от внезапно вълнение.
— Питър — извика тя, като се улови за него, — да не би да искаш да кажеш, че в стаята има фея?
— Тук беше преди малко — отговори Питър леко раздразнен. — И ти не й чуваш гласа, нали?
Двамата се ослушаха.
— Единственият звук, който чувам, е като звън на мъничка камбанка.
— Та това е гласът на Менче-Звънче. Така говорят феите. Струва ми се, че сега и аз го чувам.
Звукът идваше от скрина. Лицето на Питър светна. Никой на света не би могъл да се радва толкова, нито да се смее така звънливо. Смехът му бе тъй звучен, както в деня, когато се разсмя за първи път.
— Уенди — пошепна той весело, — май че съм я затворил в чекмеджето на скрина.
Той дръпна чекмеджето. Менче-Звънче веднага изскочи навън и се разхвърча из стаята, надавайки бесен писък.
— Не трябва да говориш такива неща — извика Питър ядосано. — Разбира се, че съжалявам, но отде да зная, че си в чекмеджето!
Но Уенди не го слушаше.
— Питър — каза тя, — защо не спре да лети поне за малко, та да мога да я видя.
— Те почти никога не спират на едно място — отговори той.
Но все пак Уенди успя да зърне за миг романтичната фигурка, която кацна да си почине на стенния часовник с кукувицата.
