— О, тя е прелестна! — извика Уенди, макар че лицето на Менче-Звънче беше разкривено от ярост.
— Менче-Звънче — каза Питър любезно, — тази дама казва, че иска да бъдеш нейна фея.
Отговорът на Менче-Звънче беше много нахален.
— Какво каза тя, Питър?
Той трябваше да преведе думите й на човешки език.
— Не е твърде учтива. Казва, че ти си голямо, грозно момиче и че тя е моя фея.
Питър се опита да спори с феята:
— Но слушай, Менче, ти знаеш, че не можеш да бъдеш моя фея, защото аз съм джентълмен, а ти си дама.
На това Менче-Звънче отговори с думите „Глупаво магаре“ и отлетя в банята.
— Тя е съвсем проста фея — обясни Питър явно с желание да я извини. — Нарича се Менче-Звънче, защото поправя тенджери и менци.
Сега те седяха заедно на креслото и Уенди го обсипваше с въпроси.
— Щом сега не живееш в градината Кензингтън…
— Понякога живея там.
— Но къде живееш обикновено?
— С изгубените момчета.
— Какви са тези изгубени момчета?
— Те са деца, които са паднали от количките си, когато бавачката им се е зазяпала. Ако не ги потърсят в течение на една седмица, изпращат ги в Небивала земя, за да си покрият разноските. А аз съм техен капитан.
— Трябва да е ужасно весело.
— Да — каза хитрият Питър, — но се чувствуваме доста самотни. Лошото е, че нямаме дамска компания.
— Няма ли момичета между тия деца?
— О, не. Нали знаеш, момичетата са много умни и не падат от количките си.
Уенди се почувствува ужасно поласкана.
— Намирам, че е много мило от твоя страна да признаеш, че момичетата са умни. Джон, дето спи там на онова легло, просто ни презира.
Вместо да отговори, Питър стана и изрита Джон от леглото заедно с одеялото; впрочем ритна го само веднъж. Уенди реши, че за момче, което за пръв път идва у тях, това е доста дръзко държане и рязко му каза, че в нейната къща той не е капитан. Джон обаче продължаваше да спи на пода толкова спокойно, че тя го остави да лежи там.
— Разбирам, че искаше да проявиш любезност — добави тя с по-мек тон — и затова ти позволявам да ми дадеш една целувка. — Тя в момента не се сети, че той не знае какво е целувка.
— Знаех си, че ще си го поискаш обратно — каза той малко огорчен и подаде напръстника.
— Боже! — каза милата Уенди. — Не исках да кажа целувка, а напръстник.
— Какво е това?
— Ей това е — каза тя и го целуна.
— Особено нещо — каза Питър тържествено. — Да ти дам ли и аз един напръстник!
— Може, ако искаш — отвърна Уенди, като сега си държеше главата съвсем изправена.
Питър й даде един напръстник и почти в същия миг тя изпищя.
— Какво има, Уенди?
— Като че ли някой ми дръпна косата.
— Сигурно е била Менче-Звънче. Никога досега не се е държала така невъзпитано.
И наистина Менче-Звънче се стрелкаше наоколо и крещеше обидни думи.
— Казва, че винаги, когато ти давам напръстник, ще ти дърпа косата.
— Но защо?
— Защо ще й дърпаш косата, Менче?
Менче-Звънче пак отвърна със същите думи: „Глупаво магаре“ Питър не разбра защо, но Уенди разбра. Тя остана малко разочарована, когато той й призна, че е дошъл в детската стая не заради нея, а за да чуе детски приказки.
— Виж, Уенди, не знам никакви приказки. И никое от изгубените момчета не е слушало приказки.
— Това е наистина ужасно! — каза Уенди.
— Знаеш ли защо лястовичките си строят гнездата под стрехите на къщите? За да слушат приказки. О, Уенди, майка ти ти разправяше такава чудесна приказка.
— Коя приказка беше?
— За принца, който не можел да намери момичето, дето носело стъклени пантофки.
— Питър — заговори Уенди оживено, — момичето със стъклените пантофки е Пепеляшка и принцът я намерил и оттогава двамата заживели заедно и били щастливи цял живот.
Питър толкова се зарадва, че скочи от пода и се затича към прозореца.
— Къде отиваш? — извика тя, обхваната от лоши предчувствия.
— Да разкажа приказката на другите момчета.
— Не си отивай, Питър — помоли го тя, — аз знам толкова много други приказки.
Точно такива бяха думите й и затова не може да се отрече, че тя първа го съблазни.
Той се върна назад; сега в очите му се четеше такава ненаситна жажда, че Уенди би трябвало да се уплаши, но тя не се разтревожи никак.
— О, какви приказки бих могла да разправя на момчетата — извика тя. Питър веднага я хвана и я задърпа към прозореца.
— Пусни ме — заповяда му тя.
— Ела с мен, Уенди. Ела да разправяш приказки на момчетата.
Разбира се, тя се почувствува поласкана, че Питър я кани, но въпреки това каза:
— Ах, господи, не мога да дойда. Какво ще каже мама! Освен това не мога да летя.
— Аз ще те науча.
— О, чудесно нещо е да можеш да летиш!
— Ще ти покажа как да скочиш на гърба на вятъра и ще полетим заедно.
— О, о! — възкликна тя възторжено.
— Слушай, Уенди, когато спиш в това глупаво легло, ти би могла да летиш с мен и да разправяш смешни истории на звездите.
— О, о!
— Освен това ще видиш и морски сирени.
— Сирени! С опашки?
— С ей такива дълги опашки.
— О — извика Уенди, — да видя сирени!
Питър беше страшно хитър.
— Уенди — каза той, — колко ще те уважаваме всички.
Тя се гърчеше от мъка. Също като че ли се мъчи да се задържи на пода и да не полети.
Но Питър нямаше милост.
— Уенди — каза той лукаво, — ще ни покриваш с одеалата, когато се отвием нощем.
— О, о!
— Нас никой никога не ни е завивал.
О, о — извика Уенди и протегна ръце към него.
— И ще можеш да ни кърпиш дрехите и да ни зашиеш джобове. Никой от нас няма джобове.
Как можеше тя да устои?
— Ами това е чудесно, толкова прекрасно! — извика тя. — А ще научиш ли Джон и Майкъл да летят?
— Ще ги науча, ако искаш — каза той безразлично.
Тя изтича до Джон и Майкъл и ги разтърси.
— Ставайте! — извика. — Дошъл е Питър Пан той ще ни научи да летим.
