Джон разтърка очите си.
— Тогава ще стана — отвърна той, както си лежеше на пода, и след миг извика: — Ето ме станах.
В същото време и Майкъл скочи бързо като тигър — опасен беше този Майкъл, опасен като нож с шест остриета. Внезапно Питър им даде знак да мълчат. Лицата им придобиха лукавия израз, който придобиват лицата на всички деца, когато се ослушват да чуят звуци, идващи от света на възрастните. Всичко беше съвършено тихо. Май че нямаше опасност. Не, напротив! Положението беше много опасно! Нана, чийто отчаян лай се чуваше цяла вечер, сега бе млъкнала. Децата си бяха дали сметка, че тя вече не лае.
— Угасете лампата! Скрийте се! Бързо! — извика Джон, който бе поел командуването само за този кратък момент през цялото приключение. И когато Лиза влезе, водейки Нана вързана за каишка, детската стая си беше както винаги нощем: тиха, спокойна и съвършено тъмна. Човек би могъл да се закълне, че чува равномерното дишане на трите лукави деца, които спят като ангелчета. И наистина, скрити зад спуснатите завеси на прозорците, те дишаха така майсторски, че всеки би ги помислил за заспали.
Лиза беше в лошо настроение, защото правеше коледен пудинг в кухнята и както си беше, с една стафида залепена на бузата, трябваше заради глупавите подозрения на Нана да остави работата си. Реши, че за да накара Нана да млъкне, най-добре би било да я заведе за момент в детската стая, като, разбира се, я държи на каишка.
— Ето, виж, подозрително животно — каза тя, без да съжалява, че Нана е в немилост, — не са ли децата в безопасност? И трите ангелчета спят в леглата си. Слушай само как сладко дишат.
В този миг Майкъл, насърчен от успеха, започна да диша тъй шумно, че Лиза едва не откри измамата. Нана добре разбираше какво значи това спокойно дишане и се опита да се откъсне от ръцете на прислужницата. Лиза обаче беше толкова тъпа, че не разбра нищо.
— Стига, Нана — каза тя строго, като я издърпа от стаята. — Предупреждавам те, че ако пак почнеш да лаеш, ще отида право при господаря и господарката и ще ги доведа в къщи. И тогава господарят здравата ще те набие, ще видиш!
Тя отново върза нещастното куче на двора. Но не си мислете, че Нана спря да лае. Лиза щяла да доведе господаря и господарката в къщи! Ами точно това иска Нана. Да не мислите, че я беше грижа дали ще я набият. Стига само поверените й деца да не са изложени на опасност. Но за беда, Лиза се върна в кухнята и се залови отново с пудинга си. Виждайки, че тя няма да й помогне, Нана започна да дърпа веригата, докато най-после я скъса. В следващия миг тя се втурна в трапезарията на номер двадесет и седем и вдигна лапите си към тавана — по този начин тя изразяваше най-ясно това, което искаше да каже. Мистър и мисис Дарлинг веднага разбраха, че нещо ужасно става в стаята на децата им и без да се сбогуват с домакините, изтичаха на улицата.
Но вече бяха изминали десет минути, откакто трите дяволчета измамиха Лиза, като дишаха скрити зад завесите; а за десет минути Питър Пан можеше да свърши много работа.
Нека сега се върнем в детската стая.
— Всичко е спокойно — обяви Джон и изскочи от скривалището си. — Хей, Питър, можеш ли наистина да хвърчиш?
Вместо да си прави труд да му отговори, Питър полетя в кръг из стаята, като пътьом отнесе и плочата на камината.
— Чудесно! — възкликнаха Джон и Майкъл.
— Колко е сладък! — извика Уенди.
— О, да, колко съм сладък — извика Питър, който пак забрави, че е неприлично сам да се хвали.
Изглеждаше тъй възхитително лесно и те се опитаха да хвръкнат първо от пода и после от леглата си, но вместо да полетят нагоре, падаха надолу.
— Хей, как го правиш? — попита Джон, като си търкаше коленете; той беше практично момче.
— Просто си мислиш за прекрасни, чудесни неща — обясни Питър — и тези мисли те издигат във въздуха.
Той пак полетя, за да им покаже колко лесно е да се хвърчи.
— Много бързо го правиш — каза Джон. — Хвръкни още веднъж, ама съвсем бавно.
Питър се издигаше във въздуха ту бавно, ту бързо.
— Разбрах как става, Уенди! — извика Джон, но веднага откри, че не е разбрал. Нито един от тях не можа да хвръкне и два пръста от пода, макар че дори Майкъл вече четеше двусрични думи, а Питър не може да отличи А от О.
Питър, разбира се, се шегуваше с тях, защото никой не може да хвръкне, ако върху него няма прашец от крилцата на фея. За щастие, както вече споменахме, едната му ръка беше изцапана с пращец от крилцата на Менче-Звънче; той духна по малко пращец върху всяко от трите деца и резултатите бяха отлични.
— Сега си развъртете раменете ей така — каза той — и се пуснете.
Те всички бяха на леглата си и храбрият Майкъл се пусна пръв. Той всъщност нямаше намерение да се пусне, но някак си се пусна и веднага се понесе из стаята.
— Хвръкнах! — изпищя той, както се издигаше във въздуха.
Джон също се пусна и срещна Уенди при вратата на банята.
— Ах, прекрасно!
— О, чудесно!
— Виж ме!
— Виж ме!
— Виж ме!
Те летяха далеч не така елегантно като Питър и малко ритаха с крака, но главите им се блъскаха о тавана, а на света няма по-приятно нещо от това. Отначало Питър подаде ръка на Уенди, но Менче-Звънче така се разсърди, че той я пусна.
Летяха нагоре-надолу, въртяха се в кръг. „Божествено!“ беше думата, с която Уенди изразяваше възторга си.
— Хей — извика Джон, — защо да не изхвърчим навън?
Разбира се, точно към това ги подмамваше Питър.
Майкъл беше готов: искаше да види колко време ще му вземе да прелети един милиард километра. Но Уенди се колебаеше.
— А сирените? — подхвърли Питър.
— О, о!
— А има и пирати.
— Пирати ли? — извика Джон и грабна цилиндъра, който носеше в неделен ден. — Да тръгваме веднага.
Тъкмо в този момент мистър и мисис Дарлинг заедно с Нана бързешком излязоха от къщата на номер двадесет и седем. Тичаха по средата на улицата, за да могат да видят прозореца на детската стая. Да, той беше още затворен, но стаята бе силно осветена; най-много се стреснаха обаче, когато видяха през завесите сенките на три малки фигури по нощници и пижами, които се въртяха в кръг, но не на пода, а във въздуха.
Не три фигурки, а четири!
Разтреперани, те отвориха вратата към улицата. Мистър Дарлинг искаше да изтича напред, но мисис Дарлинг му направи знак да стъпва тихо. Тя дори се опита да накара сърцето си да бие тихо.
Ще стигнат ли навреме до детската стая? Колко много ще се зарадват, ако стигнат, пък и ние ще си отдъхнем и ще се успокоим; но тогава няма да има приказка. Ако обаче не стигнат навреме, аз тържествено обещавам, че накрая всичко ще завърши благополучно.
Те щяха да стигнат навреме, ако не бяха малките звездички, които ги дебнеха. Звездичките пак разтвориха прозореца и най-малката от тях извика:
— Опасност, Питър!
Питър разбра, че няма нито миг за губене.
— Хайде, тръгваме! — извика той заповеднически и веднага полетя в нощта, последван от Джон, Майкъл и Уенди.
Мистър и мисис Дарлинг, следвани от Нана, се втурнаха в детската стая, но беше вече късно. Птичките бяха отлетели.
