— Сериозно основание.
— Може ли да си малко по-конкретен?
— Не разполагаме с отпечатъци. Няма ДНК. Бих заявил, че двата случая определено са свързани, но същевременно няма как да докажем, че едно и също лице е прерязало гърлата и на двамата.
— Но има силна вероятност?
— Много силна.
— Твоята преценка е достатъчна за мен.
Гърни се усмихна — проявеното доверие бе явна преструвка. Чудесно знаеше, че Шеридън Клайн е от типа хора, които разчитат само на своята преценка, но същевременно си оставят вратичка — в случай че нещо се обърка и им потрябва някой, който да понесе вината.
— Бих казал, че е време да поговорим с приятелчетата от „Фокс Нюз“. Това означава, че довечера трябва да се свържа с БКР и да изготвим общо изявление. Осведомявай ме за всяко развитие, Дейв, особено ако касае ситуацията в Масачузетс. Искам да знам всичко!
Клайн затвори, без да си направи труда да каже „Дочуване“.
Явно планираше да направи грандиозно шоу от публичното оповестяване на случая. Предстоеше медиен цирк, а той щеше да се изяви в ролята на конферансието — преди да му хрумне на окръжния прокурор на Бронкс или на някой от другите окръзи, където може би се бе развихрил убиецът, да се възползват от тази възможност за популяризиране на личността си.
Устните на Гърни се свиха от отвращение, като си представи предстоящите пресконференции.
— Добре ли си?
Той изправи сепнато глава и видя Маделайн, застанала на вратата на кабинета.
— Божичко, как…
— Бе така погълнат от разговора си, че не чу, когато влязох.
— Да, явно не съм. — Той погледна към часовника си и запримига. — Е, къде ходи?
— Помниш ли какво ти казах на излизане?
— Че няма да ми кажеш къде отиваш.
— Не, че вече два пъти съм ти казвала.
— Добре, добре. Виж, имам работа.
Телефонът се прояви като истински съюзник и иззвъня. Обаждаха се от Содъртън — но не беше Ричард Карч. Полицаят се казваше детектив Говацки.
— Имаме проблем — заяви той с равен глас. — След колко време можете да сте тук?
Глава 39
Ти и аз имаме среща уговорена, господин 658
9:15 бе вече, когато Гърни приключи разговора с Майк Говацки. Откри Маделайн вече в леглото, удобно облегната на възглавниците и с книга в ръка. „Война и мир“. Четеше я от три години, като периодично се прехвърляше на „Уолдън“ на Торо… нелеп избор, наистина.
— Трябва да посетя едно местопрестъпление.
Тя му хвърли особен поглед над книгата — любопитен, притеснен. Самотен.
Той бе в състояние да задоволи единствено любопитството й:
— Още една жертва — мъж, прободен в гърлото, стъпки в снега.
— Колко далеч?
— Какво?
— Къде отиваш?
— Содъртън, Масачузетс. Три, може би четири часа.
— Тоест, няма да се върнеш преди утре по някое време.
— Надявам се да успея за закуска.
Усмивката й като че казваше „кого си мислиш, че лъжеш?“. Тръгна към вратата, после спря и седна на ръба на леглото.
— Този случай е много странен — сподели й, като този път си позволи да покаже несигурността си. — И става все по-странен с всеки изминал ден.
Тя кимна, очевидно умилостивена.
— Не смяташ, че това е обичайният тип сериен убиец, с каквито вече си се сблъсквал?
— Не е стандартната версия, в никакъв случай не.
— Твърде много контактува с жертвите?
— Да. А има също и прекалено големи различия между убитите — и като личности, и като местоположение. Типичният сериен убиец не прескача от Кетскилс до Източен Бронкс и оттам до среден Масачузетс в преследване на известни писатели, пенсионирани нощни пазачи и противни самотници.
