Намисли си число

Той не проговори повече, докато не влязоха в кухнята.

— Така и не пих от онова кафе, което ми беше оставила — каза той.

— Ще направя ново.

Той я гледаше как вади торбичката с кафе на зърна от хладилника и отсипва от нея в електрическата мелничка.

— Да? — погледна го тя любопитно с пръст върху копчето.

— Нищо — отвърна й. — Просто те гледах.

Тя натисна бутона. От малката машинка изскочи необичайно остър звук, който отслабваше, докато зърната се мелеха. Тя го погледна отново.

— Ще проверя положението с дрешника — каза той, защото изпитваше нужда да свърши нещо.

Тръгна нагоре по стълбите, но преди да стигне до помещението, спря на площадката, която гледаше към полето зад къщата, горите отвъд него и пътеката до скалната издатина. Представи си я отново, седнала на камъка и потънала в усамотения си покой, и онова безименно напрежение отново болезнено изпълни сърцето му. Той се опита да идентифицира причинителя на болката.

Загуба. Раздяла. Самота.

Всяко едно звучеше вярно; всяко бе просто различна проява на едно и също чувство.

Като младеж бе посещавал терапевт — заради един пристъп на паника. Той бе казал, че паниката произлиза от омразата, която изпитва към баща си, и че пълната липса на каквито и да било съзнателни емоции, свързани с баща му, е белег за дълбочината и силата на това чувство. И същият терапевт един път му бе доверил какъв според него е смисълът на живота: „Смисълът на живота е да се доближим колкото е възможно по-плътно до други хора“.

Беше го казал с учудващо откровен тон, като че това изявление бе тъждествено с твърдението, че камионите служат за превоз на стоки.

Друг път пък бе споделил със същия нехаен тон следния извод: „Живот в усамотение е пропилян живот“.

На седемнайсет Гърни изобщо не бе сигурен за какво му говори. Звучеше мъдро, но дълбочината му бе обгърната в мрак и той не успя да прозре през нея. Дори сега не бе схванал напълно смисъла — а вече бе на четирийсет и седем. Или поне не толкова добре, колкото разбираше предназначението на камионите.

Забравил за дрешника, той слезе обратно в кухнята. Тъй като влизаше от тъмния коридор, светлината в стаята му се стори ослепително ярка. Слънцето се бе издигнало високо над дърветата в безоблачното небе и светлината му нахлуваше право в помещението през гледащите на югоизток френски прозорци. Новият сняг бе превърнал пасището в идеално отразяваща лъчите повърхност и сега светлината достигаше до кътчета на кухнята, които рядко биваха осветявани.

— Кафето ти е готово — каза Маделайн, която бе понесла смачкан на топка вестник и сноп подпалки към камината. — Светлината е магическа. Като музика.

Той се усмихна и кимна. Понякога й завиждаше за способността така да се увлича във възхищението си от проявите на природата. Защо, зачуди се той, такава ентусиастка, жена, която бе такъв естет — в добрия смисъл на думата — и която бе дотолкова наясно с великолепието на нещата, се бе омъжила за някакъв праволинеен и прекаляващ с мисленето детектив? Дали си бе представяла, че някой ден ще отхвърли сивия пашкул на професията си? Дали и той самият не й бе помогнал да потъне в тази фантазия? Нима си бе въобразил, че като се оттегли в пасторална идилия след пенсионирането си, ще се превърне в различна личност?

Странна двойка бяха, помисли си — но със сигурност не по-странна от тази на родителите му. Майка му, с артистичните й наклонности и малките й фантастични хобита — скулптури от папиемаше, рисуване с водни бои, оригами — се бе омъжила за баща му. Мъж, чието сиво еднообразие бе нарушавано единствено от редки проблясъци на сарказъм, чието внимание винаги бе някъде другаде, чиито страсти бяха неизвестни и на когото тръгването за работа очевидно носеше повече удоволствие от завръщането му вечер. Мъж, който в търсене на личното си спокойствие, вечно заминаваше.

— Кога трябва да тръгваш за срещата си? — попита го Маделайн, като за пореден път показа невероятно точния си усет за мислите, които го безпокояха.

Глава 44Последни доводи

Дежа вю.

Процедурата по вписване на посещението бе същата, както и предния път. Приемната в сградата — иронично проектирана така, че да отблъсква — бе антисептична като морга, но не и толкова спокойна. Пазачът в будката бе нов, но осветлението му придаваше същата бледност като на предния — все едно се подлагаше на химиотерапия. И отново водач на Гърни до клаустрофобичната конферентна зала бе гелосаният и захаросано-сладникав следовател Блат. Той влезе преди Гърни в стаята, която също изглеждаше точно както преди — или може би съвсем леко по-овехтяла. На безцветния мокет имаше петна, които не бе забелязал преди. Часовникът, който не бе разположен съвсем вертикално и бе прекалено малък за стената, показваше дванайсет. Както обикновено Гърни бе дошъл точно навреме. В неговия случай това бе по-скоро невротичен навик, отколкото добродетел. И двете — подраняването и закъсняването — го караха да се чувства неприятно.

Блат седна на масата. Уиг и Хардуик вече бяха заели същите места, на които седяха и предния път. Една жена с изнервено изражение бе застанала до термоса с кафе в ъгъла. Изглеждаше неприятно изненадана, че е влязъл само Гърни. Явно очакваше някого. Тя дотолкова приличаше на киноактрисата Сигърни Уивър, че Гърни се зачуди дали не полага нарочни усилия. Трите стола по средата на продълговатата маса отново бяха наклонени и подпрени на нея, както преди. Когато Гърни се насочи към кафето, Хардуик се захили като акула.

— Детектив първи клас Гърни, имам един въпрос към вас.

— Здрасти, Джак.

— По-точно казано, имам един отговор за вас. Да видим дали можете да познаете какъв е въпросът.