Така че… как е разбрал, че Мелъри ще избере именно това число?
— Нямам отговор на този въпрос — отвърна му Гърни, — но ще разкажа една кратка чудновата история, която може да ни помогне заедно да стигнем до него.
Родригес демонстрираше нетърпение, но Клайн се наведе напред и интересът му накара капитана да си затрае.
— Оня ден сънувах баща си — започна Гърни. После неволно се поколеба. Гласът му прозвуча различно дори за него самия. В него дочу ехо от дълбоката тъга, която бе предизвикал сънят. Видя Холдънфийлд да го гледа с любопитство, но не му стана неприятно от това. Насили се да продължи: — След като се събудих, открих, че съм се замислил за един номер с карти, който баща ми правеше понякога на Нова година, ако имахме гости и си бе пийнал няколко питиета, от което винаги му ставаше много забавно. Разперваше като ветрило една колода и обикаляше из стаята, като караше трима или четирима души да си изберат карта. После се съсредоточаваше върху един от тях и му казваше внимателно да погледне картата, която е избрал, а после да я върне при другите. След това му връчваше тестето и го караше да го разбърка. После му разправяше разни глупости — „фокус-бокус, прочетох ти мислите“. Това продължаваше понякога по още десетина минути. Накрая драматично разкриваше коя е картата — което, разбира се, му бе известно още от момента на избирането й.
— Как? — запита Блат озадачено.
— Още в началото, докато подготвяше картите, преди да ги разпери като ветрило, той успяваше да види поне една карта, след което контролираше местоположението й във ветрилото.
— Добре, а какво става, ако никой не избере именно нея?
— Ако никой не изтеглеше точно тази карта, той си намираше начин да спре изпълнението на номера. Правеше нещо за отвличане на вниманието — като например, че е забравил чайника на котлона или нещо подобно — така че никой не разбираше, че има проблем със самия номер. Но почти никога не му се налагаше да прибягва към това. Той по такъв начин подаваше колодата, че някой от тези, на които я предлагаше, избираше именно картата, която баща ми искаше. Почти винаги ставаше така. А ако не, той просто се прехвърляше на кухненското представление, след което започваше фокуса отново. И, разбира се, винаги разполагаше с напълно благовиден предлог, под който да се отърве от хората, изтеглили грешни карти, така че никой не разбираше какво всъщност става.
Родригес се прозя.
— Това свързано ли е по някакъв начин с числото шестстотин петдесет и осем?
— Не съм напълно сигурен — призна Гърни, — но идеята, че някой си мисли, че избира случайна карта, докато всъщност изборът му се контролира от друг…
Сержант Уиг, която бе слушала с нарастващ интерес, го прекъсна:
— Вашата история за фокуса с картите ми напомни за една пощенска измама. Събитията се развиват към края на деветдесетте. — Дали заради необичайния й глас, за който човек не би могъл да каже с точност дали е мъжки или женски, или заради това, че въобще е проговорила — което само по себе си бе необичайно — но тя на мига привлече вниманието на всички. — Човекът получава писмо, подател на което е уж частна детективска агенция. Извиняват му се, че нарушават личното му пространство. После „признават“, че изпълнявайки задача, включваща наблюдение, по погрешка са следили именно него в продължение на няколко седмици. Че са го снимали в различни ситуации. Твърдят, че законът за защита на личните данни ги задължава да му предоставят всички копия на въпросните снимки. А после идва уловката: тъй като някои от тези снимки са компрометиращи, дали получателят не би желал да му ги изпратят на адрес на пощенска кутия, вместо до дома му? Ако предпочита така, то първо нека изпрати такса от петдесет долара заради допълнителните разноски.
— Всеки, който е достатъчно глупав да се хване на това, заслужава да изгуби петдесет долара! — подигравателно отбеляза Родригес.
— О, някои хора изгубили доста повече от това — спокойно отвърна Уиг. — Не ставало въпрос за получаването на таксата от петдесет долара. Това било само проба. Измамникът разпратил повече от един милион такива писма. Единствената цел на искането за петдесет долара била да му помогне да си състави списък с хора, които се чувстват достатъчно виновни, че да не искат снимките от онова, което са вършили, да попаднат в ръцете на съпрузите им. Тези лица впоследствие били подложени на атаки с искания за много по-високи суми, за да им се върнат уличаващите снимки. В крайна сметка някои от тях платили по петнайсет хиляди долара за това.
— За снимки, които никога не са съществували! — възкликна Клайн със смесица от възмущение и възхита от изобретателността на измамника.
— Глупостта на хората никога не спира да ме изумя… — започна Родригес, но Гърни го пресече:
— Божичко! Точно това е! Искането за двеста осемдесет и девет долара! Същото нещо е. Това е тест!
Родригес го изгледа озадачен:
— Тест за какво?
Гърни затвори очи, за да му е по-лесно да си представи писмото до Мелъри, в което се искаха парите.
Намръщен, Клайн се обърна към Уиг:
— Този майстор-изнудвач… казахте, че е изпратил един милион писма, така ли?
— Тази цифра си спомням от пресата.
— В такъв случай определено става въпрос за различна ситуация. Онова явно е било целенасочена и директна кампания по пощата — обширна мрежа, изработена и хвърлена, за да се хванат в нея няколко виновни шарана. А тук не става въпрос за такова нещо. В този случай говорим за написани на ръка бележки до шепа хора. Хора, за които числото шестстотин петдесет и осем е имало значение. При това лично и само за тях.
Гърни бавно отвори очи и се вгледа в Клайн.
— Но не е така. Първоначално и аз си помислих, че е имало някакъв смисъл лично за тях — как иначе би им хрумнало? Така че отново и отново питах Марк Мелъри какво значение има за него това число, за какво му напомня, случвало ли му се е да мисли за него преди, виждал ли го е написано? Да не е било цената на нещо, или адрес, или шифър за банков сейф? Но той всеки път отговаряше, че няма такова нещо. Никога не
