Не че той не бе съгласен с нея, поне естетически, може би дори я подкрепяше донякъде. Трудността лично за него идваше от това, че естествената му склонност го изкушаваше да стои на закрито, при това по много начини. И ако го оставеха да прави каквото си иска, той прекарваше много повече време в обмисляне на действието, отколкото в самото действие, оставаше много по-дълго в собствената си глава, отколкото в света. В професията му това никога не беше представлявало проблем, дори беше основната причина да е толкова добър.
Във всеки случай той не изпитваше моментално желание да излиза навън, нито пък искаше да говори за излизане, да спори по въпроса или да се чувства виновен за нежеланието си. Затова повдигна друга тема, с цел отклоняване на вниманието:
— Какво е впечатлението ти от Марк Мелъри?
Тя отговори, без да отклонява погледа си от плодовете, които прехвърляше върху плота за готвене, като дори не се спря да обмисли въпроса.
— Самовлюбен и уплашен до смърт. Егоцентрик с комплекс за малоценност. Бои се, че Голямото грозно чудовище ще го хване. Иска чичо Дейв да го предпази. Между другото, не съм подслушвала нарочно. Гласът му е такъв — чува се надалеч. Обзалагам се, че е много добър оратор. — В нейните уста последното прозвуча като качество със съмнителна стойност.
— Какво мислиш за тази история с числата?
— Ах! — театрално въздъхна тя. — „Случаят с Четящия мисли преследвач“!
Той потисна раздразнението си.
— Някакви предположения за това как може да се направи — как онзи, който е писал писмата, е знаел какво число ще избере Мелъри?
— Не.
— Това като че ли не те озадачава.
— Обаче теб — да. — Тя отново говореше с поглед върху ябълките. Тънката иронична усмивка, както все по-често се случваше напоследък, и сега извиваше ъгълчето на устните й.
— И все пак трябва да признаеш, че е голяма мистерия! — настоя той.
— Предполагам.
Той повтори ключовите моменти с раздразнителността на човек, който не може да схване защо остава неразбран.
— Някой ти дава запечатан плик и ти казва да си намислиш число. Ти избираш шестстотин петдесет и осем. После ти казва да погледнеш в плика. Надникваш в него. Вътре има лист, на който пише шестстотин петдесет и осем.
Беше очевидно, че Маделайн не е толкова впечатлена, колкото би трябвало. Той продължи:
— Това е забележителен подвиг! Невъзможно е да се направи. Въпреки това е сторено. Бих искал да разбера как.
— А аз съм сигурна, че ще откриеш как — лекичко въздъхна тя.
Той се загледа през френските прозорци, покрай насажденията от чушки и домати, попарени от първата слана за сезона. (
Погледът му отмина градината, после и пасището и спря да си почине върху червената плевня. Зад ъгъла й се показваше старата ябълка, сорт „Макинтош“, чиито плодове надничаха тук-там из гъстата листна маса, сякаш художник-импресионист бе замахнал с четката си и оставил капчици боя върху короната на дървото. В тази жива картина неканено се настани дразнещо упоритото усещане, че има да свърши нещо.
В момента, в който се надигна от стола, воден от най-добри намерения, телефонът иззвъня. Маделайн отговори — на пръв поглед, защото стоеше точно до апарата. Не това обаче беше истинската причина. Винаги Маделайн вдигаше телефона, независимо от това кой бе по-близо до него.
Това не опираше толкова до логика, колкото до наличността на желание у всеки от тях да контактува с други хора. За нея хората по принцип бяха плюс, нещо хубаво, източник на положително стимулиране в добрия смисъл на думата (изключение правеха хищници като Соня Рейнолдс). За Гърни хората по принцип бяха минус, нещо лошо, което изтощаваше енергията му (изключение бяха тези, които го окуражаваха и подкрепяха — като Соня Рейнолдс).
— Ало? — каза Маделайн по онзи неин особен начин, по който поздравяваше всички, които се обаждаха — сякаш с нетърпение е очаквала обаждането и обещава да прояви интерес към всичко, което биха споделили. Само секунда по-късно тонът й спадна до един доста по-малко ентусиазиран регистър.
— Да, тук е. Момент. — Размаха слушалката към Гърни, остави я на масата и излезе от стаята.
Беше Марк Мелъри, чиято тревожна възбуда силно бе нараснала.
— Дейви, о, благодаря ти, Господи! Ти си там. Тъкмо се прибрах. Получило се е още едно от тези проклети писма!
— С днешната поща ли?
Отговорът беше — да, както и бе предположил Гърни. Само че въпросът, така или иначе, беше безсмислен. Дългите години, през които беше разпитвал безброй изпаднали в истерия хора — на местопрестъпления, в спешни отделения и във всякакви ситуации на хаос и паника — го бяха научили, че най-лесният начин да ги успокои, е да им задава прости въпроси, на които да могат да отговорят с „Да“.
— Почеркът същият ли е?