Намисли си число

— Да.

— И същото червено мастило?

— Да — всичко е същото, като изключим думите. Да ти ги прочета ли?

— Давай. Изчети ги внимателно и бавно и ми казвай къде свършва всеки стих.

Ясните въпроси, точните инструкции и спокойният глас на Гърни оказаха очаквания ефект. Мелъри постепенно дойде на себе си, докато четеше на глас странното обезпокоително стихотворение — с малки паузи, които указваха края на стиховете.

„Правя онова, което съм направил,
не за пари или за забавление,
а защото дълговете трябва да се плащат
и щетите — да бъдат възстановени
с кръв, която е така червена,
както нарисувана на картина роза.
Че ще пожъне, каквото е посял,
туй го знае всеки злосторник.“

След като го записа набързо в тефтерчето до телефона, Гърни внимателно го прочете отново, като се опитваше по този начин да си създаде впечатление за автора — странната личност, в която се срещаха стремежът за отмъщение и необходимостта той да бъде изразен чрез стихове.

Мелъри наруши мълчанието.

— За какво мислиш?

— Мисля, че може би е време да отидеш в полицията.

— По-добре да не го правя! — Тревогата се завърна. — Това вече ти го обясних!

— Зная. Но ако искаш най-добрия ми съвет, то той е такъв.

— Разбирам какво казваш. Само че моля за алтернатива.

— Най-добрата алтернатива, ако можеш да си я позволиш, би била денонощна охрана.

— Искаш да кажеш да се разхождам из собствената си земя между двойка горили? И как да обясня това на гостите си?

— Думата „горили“ вероятно е силно преувеличена.

— Виж какво, аз не лъжа гостите си. Ако някой ме попита какви са тези нови придатъци, ще се наложи да призная, че са ми бодигардове, което, естествено, ще доведе до още въпроси. Това ще е неприятно и ще наруши установения ред. Всъщност буквално ще отрови атмосферата, която се опитвам да създам тук. Има ли някакъв друг начин на действие, който да ми препоръчаш?

— Зависи какво искаш да постигне действието.

Смехът на Мелъри беше кратък и горчив:

— Ами ти да откриеш кой ме преследва, какво иска от мен, а после да му попречиш да го направи. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

Гърни тъкмо се канеше да отговори „Не съм сигурен“, когато Мелъри добави, внезапно напрегнат:

— Дейви, за бога, уплашен съм до смърт! Нямам никаква представа какво, по дяволите, става. Ти си най- умният човек, когото някога съм срещал. И си единственият, на когото вярвам, че няма да оплеска нещата!

Точно тогава Маделайн прекоси кухнята, носейки кошничката си за плетене. Взе сламената си градинарска шапка от бюфета заедно с последния брой на „Новини от Майката земя“ и излезе през френските прозорци. На устните й трептеше усмивка, която като че се бе появила в отговор на яркото синьо небе.

— Това доколко ще успея да ти помогна зависи от това колко ще помогнеш ти на мен.

— Какво искаш да направя?

— Вече ти казах.

— Моля? А, да… списъците…

— Когато имаш някакъв напредък, обади ми се. Ще решим какво да правим от там нататък.

— Дейв?

— Да?

— Благодаря ти.

— Нищо не съм направил все още.

— Даде ми някаква надежда. А, между другото, отворих днешния плик много внимателно. Както правят по телевизията. За да не разваля отпечатъците, ако има такива. Използвах пинсети и латексови ръкавици. Сложих писмото в найлонова торбичка.