Намисли си число

тринайсет и четиринайсет години.

Гърни бе въвлечен в случая, когато половината от тялото на госпожа Ирис Пигърт бе открито, заплетено в кормилния механизъм на пътнически кораб по река Хъдсън. Тогава корабът беше на док в пристанището на Манхатън. Участието му бе приключило с ареста на Питър Пигърт в пустинното убежище на група мормони-„традиционалисти“ в Юта, където той се бе преместил да живее заедно с двете си дъщери — като техен съпруг.

Независимо от греховността на престъпленията си, независимо че бе потънал в кръвта и ужаса на семейството си, Пигърт бе напълно овладян и не издаде нищо по време на всичките разпити и криминални процедури. Криеше добре своя „господин Хайд“ и приличаше повече на депресиран автомонтьор, отколкото на отцеубиец, живял в кръвосмесителна полигамия толкова време.

Гърни се взираше в Пигърт на екрана, а Пигърт отвръщаше на втренчения му поглед.

В началото, когато започваше разследването, а сега дори по-силно, Гърни усещаше, че основното качество на този мъж бе нуждата (доведена до абсурд) да контролира всичко, което го заобикаля. Хората, дори семейството — всъщност най-вече семейството — бяха част от заобикалящия го свят и да ги принуди да постъпват според желанията му беше жизненоважно. И ако се налага да убие някого, за да установи контрол, така да е. Сексът, колкото и могъща движеща сила да бе, се явяваше по-скоро стремеж към власт, отколкото проява на похот.

Докато търсеше по безстрастното лице някаква следа от демона, порив на вятъра вдигна върхушка от сухи листа. Те се понесоха като бръснати от метла и зашумоляха по патиото; няколко се блъснаха лекичко в стъклата на френските прозорци. Звукът, който издаваха те, както и този на далечните гръмотевици, му пречеха да се съсредоточи.

Идеята да остане насаме и да се погрижи работата по портрета да напредне, необезпокояван от повдигнати вежди и неприятни въпроси, силно му се бе понравила. Само че сега умът му бе неспокоен. Надникна в очите на Пигърт, тежки и тъмни — в тях липсваше дивият поглед, който оживяваше очите на Чарли Менсън, вестникарския принц на секса и кланетата — но листата и вятърът отново го разсеяха, а после и гръмотевиците. По навъсеното небе отвъд хълмовете слабо проблясваха светкавици. Един куплет от заплашителните стихотворения на Мелъри изплува в ума му за пореден път. Сега обаче отказа да си иде:

„Туй, което си отнел, ще върнеш,
щом получиш онова, що даде.“

На пръв поглед загадката бе напълно неразбираема. Казаното бе твърде общо; думите носеха прекалено много и същевременно твърде малко смисъл; въпреки това той не можеше да ги избие от главата си.

Отвори чекмеджето на бюрото си и извади съобщенията, които му бе дал Мелъри. Изключи компютъра и бутна клавиатурата настрани, за да може да ги подреди последователно. Започна с първата бележка:

„Вярваш ли в съдбата? Аз да, защото смятах, че никога няма да те видя отново. А после, един ден — ето те и теб. Спомените се върнаха: как звучи гласът ти, как се движиш… и най-вече, как мислиш. Ако някой те накара да си избереш число, зная кое ще е числото. Не ми ли вярваш? Ще ти го докажа. Намисли си число — от едно до хиляда. Първото, което ти хрумне. Представи си го. А сега виж колко добре познавам тайните ти: отвори малкия плик.“

Въпреки че го бе направил и преди, сега отново изследва по-големия плик — отвън и отвътре — както и хартията, на която бе написано съобщението, за да се увери, че по тях няма и най-малката следа от числото 658 — дори върху воден знак — нищо, което да предизвика уж спонтанното появяване на числото в ума на Мелъри. Такава следа нямаше. По-късно щяха да бъдат проведени тестове, които да потвърдят това с по-голяма категоричност, но засега той бе удовлетворен. Каквото и да бе позволило на автора да разбере, че числото на Мелъри ще бъде 658, то не бе изписано със скрит шрифт на хартията.

В съобщението бяха включени няколко твърдения, които Гърни записа подред на един жълт бележник с редове:

„1. Познавах те в миналото, но загубих контакт с теб.

2. Наскоро отново попаднах на теб.

3. Спомням си много неща за теб.

4. Мога да докажа, че знам тайните ти, като напиша и сложа в затворен плик следващото число, което ще ти хрумне.“

Направи му впечатление също и зловещо игривият тон, както и това, че намекът, че знае „тайните“ на Мелъри, можеше да се изтълкува като директна заплаха — това бе подкрепено от искането за пари от бележката в по-малкия плик:

„Шокира ли те това, че знаех, че ще избереш 658?

Кой те познава толкова добре? Ако искаш да научиш отговора, първо трябва да ми платиш 289,87 долара, които дадох, за да те открия.

Изпрати точната сума на адрес:

Пощенска кутия №49449, Уичърли, Кънектикът, 61010.

Парите да бъдат в брой или с личен чек, за Х. Арибда.

(Името ми невинаги е било такова.)“