Възможно бе да се дължи на настроението, създадено от проблясващите зад потъмнелите хълмове светкавици, или на тайнствената и зловеща упоритост на глухите гръмотевици, както и на собственото му изтощение — но личността, стояща зад бележките, започваше да изплува от сенките. Неангажираността на гласа в тези стихотворения, кървавата цел и грижливият синтаксис, омразата и внимателната преценка… наблюдавал бе и преди тези качества да се комбинират и резултатът бе ужасяващ.
Загледан през прозореца на кабинета в предусещане на приближаващата буря, той ясно долавяше студенината на истински психопат, която лъхаше от съобщенията. Психопат, който наричаше себе си Х. Арибда.
Разбира се, възможно бе да греши. Нямаше да е за първи път определено настроение, особено вечер или когато бе сам, да създава у него убеждения, които не са подкрепени от факти.
Все пак… какво имаше в това име? От кое точно чекмедже с прашни спомени се опитваше да се измъкне?
Тази вечер си легна рано — много преди Маделайн да се върне от концерта, решен утре да върне писмата на Мелъри и да настоява той да отиде с тях в полицията. Залогът бе прекалено висок, опасността — твърде осезаема. Когато си легна обаче, установи, че не може да остави случилото се през деня просто така. Умът му се бе превърнал в писта за надбягвания — без изход и без финиш. Това състояние му бе познато — такава бе цената, която плащаше за твърде напрегнатото съсредоточаване в някои определени предизвикателства. Веднъж щом съзнанието му попаднеше в този коловоз, той имаше само два варианта. Можеше да позволи на процеса да достигне естествения си край, което отнемаше три-четири часа, или да се насили да стане от леглото и да се облече.
Няколко минути по-късно, вече с дънки и удобен стар памучен пуловер, той застана навън на патиото. Имаше пълнолуние и макар небето да бе облачно, бледата светлина бе достатъчна, за да види плевнята. Реши да се разходи в тази посока, по дълбоко изровения коларски път през пасбището.
След плевнята се намираше езерото. Когато преполови разстоянието, той спря и се заслуша. От селото идваше кола. Прецени, че е на около километър. В този тих кът на Кетскилс, където най-силният нощен звук бе разнасящият се от време на време вой на койоти, превозните средства се чуваха на голямо разстояние. Скоро предните фарове на колата на Маделайн проблеснаха над увехналия плет, който ограждаше пасището. Тя зави към плевнята, спря на скърцащия чакъл и изключи фаровете.
Слезе и закрачи към него — внимателно, докато очите й се приспособяваха към здрача.
— Какво правиш? — Въпросът й прозвуча меко, приятелски.
— Не можах да заспя. Умът ми препускаше. Реших да се поразходя край езерото.
— Струва ми се, че ще вали. — Прозвучалата в този момент гръмотевица подчерта думите й.
Той кимна.
Тя застана до него на пътеката и дълбоко си пое въздух.
— Ароматът е чудесен. Хайде, да се разходим — подкани го тя и хвана ръката му.
Когато стигнаха до езерото, пътеката се разшири — бяха стигнали окосено пространство. Някъде в гората се обади бухал — предполагаха, че е бухал. Бяха го чули за пръв път през лятото. Всеки път, когато прозвучаваше отново, това предположение се затвърждаваше. Умът на Гърни бе така устроен, че за него бе естествено да осъзнае, че процесът на засилване на дадено убеждение не е твърде логичен. Същевременно си даваше сметка, че колкото и интересна да бе за него тази игра на съзнанието, ще отегчи и раздразни Маделайн, ако й я обясни. Затова не каза нищо, щастлив, че я познава достатъчно добре, за да знае кога да замълчи. Така че просто продължиха да вървят бавно към далечния край на езерото в приятелско, обичливо мълчание. Тя бе права за аромата — във въздуха се носеше приятна сладост.
И преди се бе случвало да споделят подобни моменти — мигове, в които привързаността се изразяваше лесно, а мълчанието ги сближаваше. Те му напомняха за ранните години на брака им, годините преди инцидента. „Инцидентът“ — това бе глупавото и съвсем общо название, което бе лепнал на събитието и така го бе заключил в паметта си, за да попречи на острите като бръснач подробности да пронижат сърцето му. Инцидентът — смъртта — бе скрил слънцето и превърнал брака им в променлива смесица от навик, задължение, изнервено общуване и редки моменти на надежда — какво бе някога и възможно ли е отново.
— Ти сякаш винаги се бориш с нещо — отбеляза тя, като обви с пръсти ръката му точно над лакътя.
Отново бе права.
— Как беше концертът? — попита той.
— Първата част бе барокова и чудесна. Втората беше в стил двайсети век и не толкова хубава.
Канеше се да изкаже собственото си ниско мнение за съвременната музика, но размисли.
— Какво ти попречи да заспиш? — попита го.
— Не съм съвсем сигурен.
Усети недоверието й. Пусна ръката му. Нещо цопна в езерото на няколко метра от тях.
— Не можах да се отърся от мислите за случващото се с Мелъри — призна той.
Тя не отговори.
— Разни откъслечни идеи и парченца информация непрекъснато се въртяха в главата ми — не водеха никъде — просто ме накараха да се чувствам неудобно… бях твърде уморен да мисля ясно.
Тя отново не каза нищо, само мълчеше замислено.
— Не спрях да мисля за името в бележката.
— Х. Арибда?
— Как…? Чула си ни да го споменаваме ли?
— Имам добър слух.
