— Зная, но винаги ме изненадваш.
— Може да не е в действителност Х. Арибда, знаеш ли? — попита го по онзи уж импровизиран начин, за който той знаеше, че е всичко друго, но не и необмислен.
— Какво? — спря се той.
— Може да не е Х. Арибда.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, преживявах мъчително едно от дисхармоничните зверства през втората половина на концерта и размишлявах за това как някои съвременни композитори наистина мразят виолончелото. Как изобщо насилваш такъв прекрасен инструмент да издава толкова болезнени звуци? Ужасяващо стържене и вой.
— И…? — подкани я нежно, като се опитваше да не проличи, че любопитството го изнервя.
— И щях да си тръгна в този момент, но не можех, защото бях закарала Ели дотам.
— Ели?
— Ели, живее в подножието на хълма — закарах я, за да не ходим с две коли. Само че на нея, един господ знае защо, концертът явно й харесваше.
— Да?
— Така че се запитах — какво мога да направя, за да мине по-бързо времето и да не се изкуша да удуша музикантите?
В езерото се чу нов плясък и тя се спря да послуша. Той наполовина усети, наполовина почувства усмивката й. Маделайн обичаше жабите.
— И?
— И си помислих, че трябва да направя коледния списък, хората, на които да изпратя картички — вече е почти ноември — така че си извадих химикалката и на гърба на програмата написах „картички за Х. ден3“ — не цялата дума коледа, нито Христов ден, ами с кръстче, Х-И-К- С-Д-Е-Н — обясни тя, като го произнесе буква по буква.
В тъмнината той по-скоро усети, отколкото видя, въпросителния й поглед, с който сякаш го питаше дали я разбира.
— Продължавай — подкани я той.
— Всеки път като видя това съкращение, то ми напомня за малкия Томи Милакос.
— За кого?
— Томи от училището „Непорочната Богородица“, беше хлътнал по мен в девети клас.
— Мислех, че се казваше „Печалната Богородица“ — прекъсна я Гърни, внезапно подразнен.
Тя замълча за кратко, докато той схване шегата й, после продължи:
— Както и да е. Един ден сестра Имакулата, която беше много едра, започна да ми крещи, защото бях съкратила
Колкото и да бе тъмно, той си помисли, че я е видял да се усмихва нежно при спомена, даже заподозря, че е чул и лека въздишка. Надяваше се да греши за въздишката. И още нещо го притесни — дали наистина бе прехвърлила предпочитанията си от кафяви очи към сини? „Стегни се, Гърни, та тя говори за девети клас!“ — нахока той сам себе си.
А тя продължи:
— Тоест, възможно е „Х. Арибда“ всъщност да е „Хикс. Арибда“? Или „Харибда“… Това не е ли от гръцката митология?
— Да, така е — потвърди той — колкото на нея, толкова и на себе си. „Между Сцила и Харибда…“
— Това значи нещо като „между чука и наковалнята“, нали?
Той кимна:
— Да, нещо такова.
— Кое какво е?
Той като че ли не чу въпроса й, тъй като умът му бе зает бясно да обмисля новите логически връзки, които внушаваше името „Харибда“, и да преценява възможностите.
— Ммм? — осъзна, че му е казала нещо.
— Сцила и Харибда — повтори тя, — чукът и наковалнята. Кое какво е?
— Това не е буквален превод, само приблизително предава значението. Сцила и Харибда били реални навигационни точки в протока Месина, при това доста опасни. Корабите трябвало да преминават много внимателно покрай тях, но често се разбивали. В митологията са представени като въплъщения на демоните на разрушението.
— Казваш опасни навигационни точки… какво точно имаш предвид?