— Напротив — съвсем нормално. Револверът е бил на стандартно въоръжение в повечето полицейски участъци чак до 80-те години.
— Обичаен калибър, но необичаен избор.
— Какво искаш да кажеш?
— Убиецът си е направил труда да направи заглушител на пистолета. Целял е да бъде колкото се може по- тих. Ако се е тревожел от шума, е странно защо е избрал точно това оръжие. Един пистолет 22 калибър би му свършил много по-добра работа.
— Може би само с това е разполагал.
— Може би.
— Но не ти се вярва?
— Той е перфекционист. Постарал се е да избере точното оръжие.
Клайн загледа изпитателно Гърни.
— Противоречиш си. Първо каза, че доказателствата сочат, че е искал изстрелът да е възможно най- безшумен. След това казваш, че е избрал грешното оръжие за тази цел. А сега пък твърдиш, че той не е такъв тип човек, който не би избрал точното оръжие.
— Било е важно изстрелът да е тих. Но вероятно нещо друго е било по-важно.
— Какво например?
— Ако има ритуален елемент в тази история, може изборът на оръжие да е част от ритуала. Фиксидеята да извърши убийството по точно определен начин е била с предимство пред проблема с шума. Трябвало е да го направи по начина, по който е решил и същевременно да се справи и с шума, доколкото е възможно.
— Като казваш „ритуал“, аз възприемам „психопат“. Колко точно луд мислиш, че е този тип?
—
— Мислиш ли, че си имаме работа с нещо подобно?
— Не точно. Нашият човек е отмъстителен и вманиачен — вманиачен до емоционално умопомрачение, но не чак дотам, че да яде части от тялото на жертвите си или да следва заповедите на някое куче. Той очевидно е човек с нездрав разум, но в бележките няма нищо, което да отговаря на стандартните критерии за психично разстройство.
На вратата се почука.
Клайн замислено се намръщи, преценявайки мнението на Гърни със свити устни. Или пък просто се опитваше да изглежда като човек, който не може да бъде разсеян от едно почукване на вратата.
— Влез! — провикна се накрая той.
Вратата се отвори и през нея мина Родригес. Той не успя съвсем да прикрие недоволството си от присъствието на Гърни.
— Род! — извика Клайн. — Добре, че се отби. Сядай.
Родригес подозрително избегна да седне на дивана до Гърни. Вместо това зае фотьойла срещу Клайн.
Окръжният прокурор се усмихна сърдечно. Гърни предположи, че е заради вероятността да стане свидетел на сблъсък на идеи.
— Род е тук, защото искаше да сподели мнението си по случая на този етап — говореше като рефер, който представя противниците един на друг.
— С нетърпение очаквам да го чуя — бе кроткият коментар на Гърни.
Но не беше достатъчно кротко, за да не го приеме Родригес като прикрита провокация. Не му беше нужна друга покана, за да разгласи вижданията си.
— Всички сме се втренчили в дървото. — Той говореше прекалено високо, като че стаята бе двойно по- голяма от офиса на Клайн. — И не виждаме гората!
— А гората е… — попита Клайн.
— Гората — това е големият въпрос: кой е имал възможност. Всички сме се оплели в теории за мотивите и извратените дребни детайли на начина, по който е извършено убийството. А пропускаме най- същественото — цяла къща, пълна с наркомани и всякакви престъпни отрепки, които са можели съвсем лесно да се доберат до жертвата.
Гърни се зачуди дали тази реакция се дължеше на това, че капитанът се чувства заплашен. Дали се страхуваше, че губи контрол върху случая, или имаше и още нещо?
— Какво предлагаш да се направи? — поинтересува се Клайн.
— Разпитваме отново всички гости. Ще проверим по-обстойно и миналото им… Ще изкараме кирливите ризи на тези надрусани откачалки! Казвам ви го още сега — някой от тях го е направил и е само въпрос на време да разберем точно кой.
— Ти какво мислиш, Дейв? — попита Клайн почти небрежно, сякаш се опитваше да скрие удоволствието си от това, че е успял да предизвика спор.
— Може да е полезно да се разпитат отново и да се провери миналото им — любезно отговори Гърни.
— Полезно, но не задължително?
