— Разбрах — кимна възрастната дама. — Но не съществуват никакви доказателства в подкрепа на това убеждение.
Той се поколеба за миг, после реши да говори открито.
— Имаш ли доверие на сина си, Абигейл? Имам предвид истинско доверие?
Тя потрепна, сякаш готова да накаже безцеремонността му, после се овладя и кимна с глава:
— Разбира се.
Диксън прекрасно съзнаваше, че Абигейл не е от хората, които могат да бъдат поучавани, но въпреки това продължи:
— Защо тогава не подкрепиш намеренията му да оспори завещанието? Нали това е искреното му желание?
— Защото от подобен акт не очаквам нищо добро.
— Но ако се окаже, че…
— Не съм свършила — вдигна ръка тя и той прехапа език. — Може би Джеймс наистина е имал намерение да промени завещанието си. Никой не може да го потвърди или отхвърли. Но той с положителност си е останал само с намерението. В противен случай несъмнено би се посъветвал с мен…
— Значи допускаш, че е възможно…
— Всичко е възможно. Синът ми беше зрял човек, Диксън. Но въпреки това обсъждаше с мен всички по- важни въпроси. Като например предбрачния си договор със Сандра, също и завещанието, което направи, след като сключиха брак…
Диксън направи опит да скрие изненадата си. Тео никога не беше споменавал, че Джеймс и Абигейл са обсъждали тези въпроси.
— Не знаех това — призна на глас той.
— Джеймс държеше на моето мнение, защото имаше чувството, че слуша мнението на Уилям, покойния си баща… — Главата й леко се вирна при споменаването на съпруга й. — Ние с него бяхме изключително близки…
Всичко това представляваше допълнително усложнение за Диксън. Абигейл е твърде упорита и своенравна, за да си позволи да я превърне във враг. Същевременно обаче никак не му се искаше да се откаже от своите намерения. Просто залогът бе твърде висок. Той прочисти гърлото си.
— Разбирам те много добре, Абигейл… Сигурен съм, че в думите ти се съдържа чистата истина.
— Тогава защо продължаваш да подтикваш Тео към тази глупост? — остро попита Абигейл.
Настроението му се помрачи. Нещата очевидно поемаха в неблагоприятна посока и Тео май ще получи единствено трохи… Не, това не бива да става! Би се отразило пагубно и върху собствената му кариера! От гърдите му се откъсна дълбока въздишка, очите му се заковаха в лицето на старата дама.
— Защото аз видях новото завещание с очите си! — Направи многозначителна пауза, после добави: — Подписано пред двама свидетели…
За пръв път от началото на разговора Абигейл показа признаци на изненада. Веждите й се извиха като дъги, очите й станаха твърди.
— Двама свидетели? Тео не ми е споменавал подобно нещо…
— Пожела засега да изчакаме…
— Защо?
— Първо, за да видим дали завещанието няма да се появи. Второ, искахме да ти дадем време да се съвземеш от шока. Трето, защото се надявахме, че всички ще изпълнят волята на Джеймс, без да се стига до съдебни дела. Но това, последното, очевидно няма да стане…
Тя отпусна ръце в скута си. На лицето й се появи презрителен израз.
— Ясно…
— Като адвокат аз отлично съзнавам колко неприятно е едно оспорване на завещанието — подхвърли той. — По време на подобни дела излизат на бял свят доста интимни тайни…
— Това аз няма да допусна! — изправи гръб Абигейл. — Кои са твоите тъй наречени свидетели?
— Съжалявам, не помня — поклати глава той.
— Поведението ти става все по-неадекватно, Диксън! — изгледа го с хладно презрение тя. — Настоявам незабавно да чуя имената на свидетелите!
— За съжаление не ги помня, вероятно защото ми бяха напълно непознати…
— Тогава ще е най-добре да се обадим на Чарлс.
— Не! — повиши глас той. — Не искам Чарлс да се забърква в тези неща!
— Диксън, аз съм от хората, които не се спират пред нищо!
— Съжалявам. Правя всичко възможно да си спомня… Дано през това време се появи въпросният документ… — Изправи се, окачи на лицето си любезна усмивка и се насочи към вратата. — Благодаря за времето, което ми отдели, Абигейл.
Когато видя Диксън да излиза от вратата на дома си, Тео се изненада, после върху лицето му се изписа загриженост.
