— „Краун Роял“, без лед.
Чарлс напълни две чаши и подаде едната на Диксън.
— Вътре няма отрова, нали?
— Опитай една глътка. Ако до две минути не се строполиш, спокойно можеш да изпиеш и останалото…
— Много смешно! — процеди Диксън и потопи пръст в чашата.
— Ето вземи — не успя да скрие изненадата си Чарлс. — Изпий моето…
Диксън се поколеба, после поклати глава и отпи голяма глътка.
Какъв задник, въздъхна в себе си Чарлс и вдигна глава.
— Ако с това приключихме предварителните любезности, нека преминем на въпроса. Предлагам да говорим открито, така ще е по-добре и за двамата…
— Още не съм в течение на темата, която ще обсъждаме — изгледа го подигравателно Диксън. — Нашите различия по завещанието на Джеймс, състоянието на фондацията и „Д’Арси къмпани“ или бъдещето на нашата любима фирма? — Иронията му се стопи, в гласа му прозвуча открита враждебност. — Не е много забавно, нали? Особено като се замисли човек по колко много въпроси сме на различни мнения… Май се превръщаме в открити врагове… Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че „забавно“ едва ли е точната дума. В нашите различия няма нищо забавно… — Чарлс отпи една глътка и се замисли. Търсеше начин да повдигне въпроса за завещанието, без Диксън да разбере за обаждането на Абигейл.
— Независимо от твоето убеждение, аз съм готов да се закълна, че никога не съм виждал новото завещание на Джеймс… Той действително спомена пред мен за евентуални промени, но нищо не беше решено окончателно…
— Какви промени? — погледна го с интерес Диксън.
— Главно в предбрачния му договор — отвърна Чарлс. — Но аз го разубедих…
— Не мога да си представя по-голяма глупост от страна на Джеймс — кимна Диксън. — Друго?
— Имаше идеи във връзка с компанията и фондацията… Искаше да даде по-важна роля на Тео в тяхното управление. Помоли ме да помисля в тази насока и да направя конкретни предложения…
— Само роля, така ли?
— Това бяха неговите думи.
— Е, хубаво — проточи Диксън. — Но защо мислиш, че ново завещание не съществува, само защото ти не знаеш нищо за него?
— Не съм казал подобно нещо — поклати глава Чарлс. — Може и да съществува, но къде? Аз нямам никаква представа, а ти?
— Ако имах, ти отдавна щеше да знаеш — отвърна с нотка на горчивина Диксън.
— В такъв случай не е ли по-добре да се съсредоточим върху конкретните неща, които трябва да направим в компанията и фондацията, вместо да си губим времето с глупости?
— С една дума да си гледаме работата, а?
Чарлс долови горчивината в гласа на зет си, но въпреки това продължи:
— Според мен сме длъжни да работим в тази посока. Продажбите на „Д’Арси къмпани“ все още са нестабилни. А ние с теб трябва да изгладим различията си, в името на тази фирма, в името на нашите партньори…
— Лошо ми става от вечната ти загриженост за фирмата! — отвърна гневно Диксън. — Тя е и
— Не мислиш ли, че решението за това ще вземат нашите партньори? — спокойно го изгледа Чарлс.
— Точно така — тръсна глава Диксън. — Ще го вземат, като му дойде времето. И ще изберат
— Прекрасно, тогава да не обсъждаме повече този въпрос. Предлагам да поговорим за Тео. Имам искреното желание да го въведа в управлението на компанията…
— Голяма работа!
— Хайде да престанем с глупостите! — повиши тон Чарлс за пръв път от началото на разговора. — Ти прекрасно знаеш, че нямаш юридически основания за оспорване на завещанието на Джеймс! В най-добрия случай Тео е получил устно уверение за нещо ново, но то няма никаква сила, след като го няма черно на бяло, нали?
— Точно тук грешиш, драги зетко! Аз видях документа със собствените си очи, подписан в присъствието на двама свидетели! — В очите на Диксън се появи триумфиращ блясък.
— Това е лъжа!
— Не, не е…
— Кои са тогава тези тайнствени свидетели?
— Не мога да си спомня имената им — отвърна Диксън. — Но не се тревожи, и това ще стане…
— Ти си лъжец! — заби пръст в гърдите му Чарлс. — Цялата тая история сте я изфабрикували двамата с Тео!
