— Какво става?
— Току-що разговарях с майка ти — поясни Диксън. — Налага се да ти изложа някои факти като адвокат на клиент…
— Казвай!
— По всичко личи, че майка ти, моят баща и най-вече Чарлс не желаят
— Какво искаш да кажеш?
— Стигнах до убеждението, че един от тях притежава новото завещание! — изпъна рамене Диксън. — Но по лични, напълно егоистични подбуди са решили да го скрият и да изпълняват клаузите на старото!
Тео пребледня и с несигурна крачка се насочи към дивана във входния вестибюл.
— Страхувам се, че нищо не разбирам — промърмори той.
Диксън се насочи към барчето в ъгъла.
— Мисля да си сипя едно питие. За теб?
— За мен двойно — въздъхна Тео.
Диксън напълни две чаши с неразреден алкохол и седна до Тео.
— Време е да преминеш в настъпление — рече той.
— Ще ми обясниш ли какво точно имаш предвид?
— Трябва да се държим така, сякаш новото завещание е официално заведено. Точка. Фактически това означава, че аз съм го виждал с очите си…
— Какво би постигнал с подобно твърдение?
— Това се нарича „юридическа фикция“. Целта е да притиснем в ъгъла хората, които не желаят да признаят съществуването на ново завещание. Друг начин няма.
— Нещо не мога да следвам мисълта ти…
— Всичко е една юридическа еквилибристика, но в общи линии се свежда до следното: след като не разполагаме с действителния документ, ние трябва да поддържаме становището, че сме го виждали с очите си и познаваме свидетелите, пред които е бил подписан. От това автоматически следва, че липсата на въпросния документ е свързана с неговото умишлено унищожение…
— Чакай, чакай… Това означава, че възнамеряваш да прибегнеш до една лъжа, облечена в юридическа форма, така ли?
— Точно така. Няма да навлизам в повече подробности, но само подобно поведение може да ни донесе успех.
— Разбирам. А от мен ще поискаш да потвърдя тази лъжа.
— Не — поклати глава Диксън и стана на крака. — Тя ще прозвучи по-убедително, ако я изкаже външен, незаинтересован човек… — Изгледа Тео от горе надолу и тихо попита: — Имаш ли ми доверие?
— Разбира се, и ти знаеш това.
— Добре. Тогава остави нещата в мои ръце. Ако някой започне да те разпитва, ще кажеш да се обръщат към мен като твой юридически съветник. Независимо дали този някой е майка ти, Виктория, Франклин или Чарлс… Искам да бъдеш твърд и да не обсъждаш въпроса с когото и да било.
— Но нали сам каза, че в този случай не можеш да бъдеш мой представител? — вдигна вежди Тео. — Конфликт на интересите, или нещо от тоя сорт…
— Точно така. Утре ще ти намеря външен адвокат. Пред него ще дам клетвени показания и колелото ще се завърти.
— Не виждам как ще…
— Зная какво върша, Тео! — прекъсна го с категоричен тон Диксън. — Това е често срещана маневра в юридическата практика. Благодарение на нея оставаме в играта. Не се безпокой, ще се справя добре…
В очите на Тео остана недоверието и Диксън настоятелно добави:
— Ще се погрижа за всичко, няма за какво да се тревожиш. Тази игра е нещо обикновено в съдебната практика.
Чарлс изслуша Абигейл, затръшна слушалката и забързано се насочи към кабинета на Диксън. Секретарката каза, че още не се е появил.
— Съобщете ми, като дойде! — сухо заповяда той и се върна в кабинета си.
Един час по-късно зет му излезе от асансьора на двадесет и шестия етаж, точно когато Чарлс минаваше оттам.
— Да не би да си ми организирал официално посрещане? — язвително се усмихна Диксън. — Излишен труд…
— Време е да поговорим.
— Разбира се, защо не? — небрежно кимна Диксън и го последва към ъгловия кабинет. Затвори вратата зад гърба си и подхвърли: — Хайде, почвай!
Чарлс направи усилие да се държи любезно.
— Не искаш ли преди това едно питие?
