с вълшебни килимчета и други такива, но според мен това не е истинска магия. Вземи например бързоходните седемлевгови ботуши. Ако хората бяха предназначени да изминават двадесет и една миля на крачка, сигурен съм, че Господ щеше да ни даде по-дълги крака… Докъде бях стигнал?
— Не съм сигурен — студено процеди Траймън.
— Ах, да. Странно, че не можахме да открием нищо за Пирамидата на Тсорт в Библиотеката, човек би си помислил, че трябва да имаме нещо, нали?
— Библиотекарят, разбира се, ще бъде наказан.
Галдър го изгледа косо.
— Нищо драстично — каза, — може би ще му спрем бананите.
Гледаха се един друг известно време. Галдър пръв наруши мълчанието — да гледа Траймън право в очите винаги го бе смущавало. Получаваше се същия обезпокоителен ефект, както ако погледнеш в огледалото и не видиш никого.
— Както и да е — каза. — Странно, но намерих помощ другаде. Всъщност сред собствените си скромни книжни лавици. Дневникът на Скрелт Тепикошница, основателят на нашия орден. Ти, млади човече, така нетърпелив по-скоро да тръгнеш, знаеш ли какво става, когато умре магьосник?
— Магиите, които е запаметил, се казват сами — рече Траймън. — Едно от първите неща, които научаваме.
— Фактически това не важи за първоначалните Осем Велики Магии. Посредством подобно проучване, Скрелт открил, че всяка Велика Магия просто намира убежище в първия отворен и готов да я приеме мозък. Избутай, ако обичаш, онова голямо огледало насам.
Галдър стана и повлече крака към пещта, която вече беше изстинала. Въпреки това жичката магия още се гънеше, едновременно присъстваща и неприсъстваща, като процеп, изрязан в друга вселена, пълна с гореща синя светлина. Той я вдигна леко, взе голям лък от стената, изрече някаква команда и със задоволство видя как магията обхвана краищата на лъка и ги стегна докато дървото изпука. После избра една стрела.
Траймън беше довлякъл в средата на стаята голямо тежко огледало. Когато аз стана глава на ордена, каза си той, в никакъв случай няма да си тътря краката в домашни чехли. Траймън, както вече споменахме, смяташе, че свежата кръв може да направи чудеса, стига само да се отстрани мъртвата гнилоч, но за момента истински го интересуваше да види какво ще направи по-нататък старият глупак. Щеше сигурно да извлече някакво удоволствие, ако знаеше че и Галдър, и Скрелт бяха на съвсем погрешен път.
Галдър извърши няколко движения пред огледалото и то се замъгли, след което се избистри, за да покаже въздушен изглед от Гората на Скънд. Вторачи се в него, като в същото време държеше лъка със стрелата насочени неопределено някъде към тавана. Изломоти нещо като „допусни скорост на вятъра, да речем, три възела“ и „нагласи температурата“, след което с доста разочароващо движение, пусна стрелата.
Ако законите на действие и противодействие имаха нещо общо тук, тя щеше да тупне на земята на няколко фута разстояние. Но никой не ги слушаше. Със звук, неподдаващ се на описание, който обаче за завършеност би могъл да се представи горе-долу като „СПИНГ!“ плюс три дена усилена работа в някое прилично оборудвано стереофонично студио, стрелата изчезна.
Галдър хвърли лъка и се ухили.
— Разбира се, ще й трябва около час, за да стигне там — каза. — После магията просто ще последва йонизираната диря обратно насам към мен.
— Забележително — каза Траймън, но всеки минаващ наблизо телепат би прочел в десетярдови букви: „Ако ли към теб, защо не към мен?“. Той сведе поглед към разхвърляната работна маса и не щеш ли, един дълъг и много остър нож му се стори като излят за това, което внезапно му мина през ума.
Насилието не беше нещо, в което обичаше да се забърква, освен чрез посредник. Но Пирамидата от Тсорт съвсем ясно беше назовала възнагражденията за този, който събере осемте магии в подходящия момент, а Траймън не възнамеряваше да пропилее години усърден труд, само защото на някакъв стар глупак му хрумнала блестяща идея.
— Искаш ли едно какао, докато чакаме? — предложи Галдър, куцукайки през стаята към звънеца за прислугата.
— С удоволствие — прие Траймън. Той повдигна ножа, като го преценяваше откъм баланс и точност. — Трябва да Ви поздравя, маестро. Виждам, че ние всички трябва да ставаме много рано сутрин, за да ви надминем.
Галдър се изсмя. И ножът излетя от ръката на Траймън с такава скорост, че (поради някак мудната природа на светлината върху Диска) той всъщност малко се скъси и стана по-масивен докато се носеше, с безпогрешна точност, към врата на Галдър.
Не го достигна. Вместо това се отклони на една страна и почна бързо да обикаля около врата му — толкова бързо, че внезапно Галдър започна да изглежда така, като че носи метална яка. Той се извърна и на
