— Кой? Изплъзнахме се от момчетата от Братството на Конските Капаци в блатото, а онези идиоти от Почетния Съвет на Пророците и без това тръгнаха в погрешна посока.
— Да — рече най-младшия магьосник, — ама кой все ни приказва? Говорят, че това е магическа гора, пълна е с горски духове, вълци и…
— Дървета — добави глас от тъмнината високо над тях. Той притежаваше това, което може да бъде описано само като тембър3.
— Ъхъ — съгласи се най-младият магьосник. Всмукна от фаса си и потрепера.
Водачът на групата надникна иззад скалата и огледа къщурката.
— Хайде тогава — каза, изчуквайки лулата на петата на бързоходните си ботуши, които проскърцаха в знак на протест. — Втурваме се, грабваме ги и изчезваме. Окей?
— Сигурен ли си, че са само хора? — нервно попита най-младият магьосник.
— Разбира се, че съм сигурен — озъби му се водачът. — Какво очакваш, три мечки?
— Може да са чудовища. Тази е от горите, в които има чудовища.
— И дървета — добави дружелюбен глас от клоните.
— Ъхъ — плахо каза водачът.
Ринсуинд внимателно огледа леглото. Беше хубавичко легълце от нещо като твърд карамел с пълнеж, но по-скоро би го изял, отколкото да легне в него, а изглежда някой го беше изпреварил.
— Някой ми е ял от леглото — оплака се.
— Обичам карамел — защити се Двуцветко.
— Да внимаваш, че феята ще дойде да ти вземе всичките зъби — заплаши Ринсуинд.
— Не, така правят елфите — каза Суайърз от тоалетната масичка. — Елфите правят това. И ноктите на краката също. Много докачливи биват елфите, като ги прихване.
Двуцветко седна тежко върху леглото си.
— Грешиш — каза. — Елфите са благородни и красиви, и мъдри и справедливи — сигурен съм, че съм го чел някъде.
Суайърз и коляното на Ринсуинд се спогледаха.
— Мисля, че ми говориш сигурно за инакви елфи — бавно рече гномът. — Ние тук имаме само от другия вид. Не че можеш да ги наречеш избухливи — добави бързо. — Особено ако не искаш да см отнесеш у дома зъбите в шапката, де.
Чу се тих характерен звук на отваряща се врата от нуга. В същото време, от другата страна на къщичката долетя едва доловим звън, като че ли камък разбиваше небетшекерен прозорец възможно най-внимателно.
— Какво беше това? — попита Двуцветко.
— Кое? — каза Ринсуинд.
Чу се тупването на тежък клон, който се удари в перваза на прозореца. С вик „Елфи“, Суайърз уплашено побягна към една миша дупка и изчезна.
— Какво да правим? — попита Двуцветко.
— Да се паникъосаме? — с надежда продума Ринсуинд.
Винаги беше твърдял, че паниката е най-доброто средство за самосъхранение; далеч назад в историята, се казваше в теорията му, хората изправени пред кривозъбите праисторически тигри, биха могли много просто да се разделят на такива, които са се паникьосвали и такива, които са оставали, казвайки: „Какъв великолепен звяр!“ и „Пис, пис котенце“.
— Това там е шкаф — каза Двуцветко, сочейки тясна врата приклещена между стената и комина.
