Траймън се стори, че изведнъж е пораснал с няколко фута и е станал много по-могъщ.
Ножът се отплесна и завибрира във вратата, на косъм от ухото на Траймън.
— Рано сутрин? — рече Галдър приветливо. Скъпо мое момче, ще трябва да будуваш цяла нощ.
— Хапни си още малко от масата — подкани Ринсуинд.
— Не, благодаря, не обичам марципан — каза Двуцветко. — А и, сигурен съм, не е правилно да се ядат мебелите на хората.
— Не се безпокой — каза Суайърз. — Никой не е виждал старата вещица от години. Казват, че двама млади нехранимайковци й видели сметката.
— Това е то днешната младеж — изкоментира Ринсуинд.
— Аз смятам, че родителите са виновни — каза Двуцветко.
След като веднъж си направил необходимата промяна в психическата си нагласа, захарната къщурка ти ставаше съвсем приятна. Остатъчната магия я държеше да не падне, а и онези местни диви животни, които още не бяха умрели от смъртоносна зъбна болест, старателно я отбягваха. В камината малко разхвърляно гореше ярък огън от бонбонени цепеници; Ринсуинд се беше опитал да събере дърва навън, но се отказа. Трудно е да гориш дърво, което ти говори.
Той се оригна.
— Това никак не е здравословно — каза. — Искам да кажа, защо сладки неща? Защо не препечен хляб и сирене? Или пък салам, ето на, как добре би ми дошло сега едно хубаво саламено канапе.
— Да пукна ако знам — рече Суайърз. — Старата баба Уитлоу правеше само сладкиши. Да можехте да видите захарните й целувки.
— Видях ги — каза Ринсуинд — погледнах матраците…
— Захарните изделия са по-традиционни — обясни Двуцветко.
— За какво, за матраци?
— Не ставай глупав — разумно рече Двуцветко. — Кой пък е чувал за захарни матраци.
Ринсуинд изсумтя. Мислеше си за храна — по-точно, храната в Анкх-Морпорк. Странно как добрият стар град изглеждаше толкова по-привлекателен, колкото повече се отдалечаваше от него. Стига само да затвореше очи и си представяше, с пълнещи устата му със слюнка подробности, сергиите за ястия от сто различни култури на пазара. Човек можеше да яде скупши или супа от перка на акула, толкова прясна, че плувците не смееха да се доближат до нея, и…
— Мислиш ли, че ще мога да купя тази къщичка? — попита Двуцветко.
Ринсуинд се поколеба. Беше стигнал до извода, че си струва добре да помисли, преди да отвърне на по- изненадващите въпроси на Двуцветко.
— За какво? — осведоми се предпазливо.
— Ами, тя просто ухае на носталгия.
— Аха.
— Какво е носталгия? — попита Суайърз, като плахо смръкна с израз на лицето, който говореше, че не го е направил той, каквото и да е то.
— Мисля, че е вид жаба — обясни Ринсуинд. — Както и да е, не можеш да я купиш, защото няма от кого да я купиш…
— Мисля, че бих могъл да уредя това, от страна на горския съвет, разбира се — прекъсна го Суайърз, като се опита да избегне кръвнишкия поглед на Ринсуинд.
— …а и няма как да я вземеш със себе си, искам да кажа, едва ли ще се събере в Багажа, нали? — Ринсуинд посочи Багажа, който лежеше пред камината и успяваше по някакъв невероятен начин да изглежда като доволен, но готов за скок тигър, после погледна обратно към Двуцветко. Посърна.
— Ще се събере ли? — повтори.
