— Добре ли си?
— Не.
— Аха.
Ринсуинд се повдигна. Като че ли се намираше върху скала, покрита тук-таме със сняг, но не отговаряща на всички условия за скала. Не би трябвало да се движи, например. Около него се вихреше сняг. Двуцветко беше на няколко фута от него и лицето му изразяваше неподправена тревога.
Ринсуинд изпъшка. Костите му бяха крайно недоволни от отношението към тях напоследък и се редяха на опашка, за да се оплачат.
— И какво сега? — запита.
— Нали си спомняш като летяхме и аз се тревожех да не се ударим в нещо и ти каза, че единственото нещо, в което бихме могли да се ударим на такава височина е облак, натъпкан с камъни?
— Е и?
— Как позна?
Ринсуинд се огледа, но що се отнася до разнообразие и интересни моменти в околния пейзаж, със същия успех биха могли да се намират и във вътрешността на топка за пинг-понг.
Скалата под тях — е, ами клатушкаше се4. Прокара ръка по нея и усети резки от длето. Прилепи ухо към студения влажен камък и му се стори, че чува бавни тъпи удари, като биене на сърце. Изпълзя напред докато стигна до ръба и надникна внимателно отвъд него.
В този момент скалата сигурно минаваше над разкъсани облаци, тъй като той улови неясната, но ужасно далечна гледка на нащърбени планински върхари. Те се намираха много далече под тях.
Той издаде несвързан гърголещ звук и се дръпна назад.
— Това е нелепо — каза той на Двуцветко. — Скалите не летят. Характерно за тях е, че не го правят.
— Може би щяха, ако можеха — рече Двуцветко. — Тази може просто да е открила как се прави.
— Да се надяваме само, че няма отново да забрави — каза Ринсуинд.
Сгуши се в прогизналата си мантия и мрачно заразглежда облака около себе си. Предполагаше, че някъде има хора, които притежават някакъв контрол върху живота си — ставаха сутрин и си лягаха вечер с разумната увереност, че няма да изпаднат от края на света, няма да бъдат нападнати от лунатици, нито пък да се събудят върху скала с прищявки далеч над всепризнатия й статус. Неясно си спомняше, че някой бе водил такъв живот. Ринсуинд започна да души въздуха. Скалата миришеше на пържено. Миризмата като че ли идваше отгоре и се насочваше директно към стомаха му.
— Усещаш ли миризмата? — попита.
— Мисля, че е бекон — отвърна Двуцветко.
— Надявам се, че е бекон — заяви Ринсуинд, защото ще го изядем.
Изправи се върху треперещата скала и залитайки тръгна напред из облаците, като се взираше във влажния мрак.
На предния или водещ ръб на скалата, с кръстосани крака пред малък огън седеше дребен друид. Под брадичката си беше завързал мушамена кърпа. Бъркаше бекон в тиган с декоративно сърпче.
— Хъм — рече Ринсуинд.
Друидът погледна нагоре и изтърва тигана в огъня. Скочи на крака и стисна сърпа агресивно, или поне толкова агресивно, колкото може да изглежда човек в дълга мокра бяла нощна риза и капеща кърпа на главата.
— Предупреждавам ви, че ще се разправя безмилостно с всеки, който реши да отвлече скалата. — каза и кихна силно.
— Ние ще помогнем — рече Ринсуинд, хвърляйки пълен с копнеж поглед към изгарящия бекон.
Това като че ли озадачи друида, който за лека изненада на Ринсуинд беше съвсем млад; предполагаше, че съществуват и млади друиди, на теория, само дето никога не си ги беше представял.
