— Значи вие не се опитвате да откраднете скалата? — попита друидът и свали малко сърпа.
— Не съм знаел, че могат да се крадат скали. — каза уморено Ринсуинд.
— Извинете — любезно ги прекъсна Двуцветко. — Струва ми се, че закуската ви гори.
Друидът погледна надолу и безуспешно размаха ръце над огъня. Ринсуинд се втурна да му помага, стана доста задимено, захвърча пепел и настъпи объркване, и задружният триумф от спасяването на няколко доста овъглени парчета бекон се оказа по-благотворен от цяла книга за дипломацията.
— Как попаднахте тук, всъщност? — попита друидът. — Летим на петстотин фута височина, освен ако пак не съм объркал руните.
Ринсуинд се опита да не мисли за височината.
— Ами, минавахме от тук и някакси се отбихме — обясни той.
— На път за земята — добави Двуцветко.
— Само че Вашата скала спря падането ни — каза Ринсуинд. Гърбът му се жалваше. — Благодарим — додаде.
— Стори ми се, че се натъкнахме на нещо преди известно време — каза друидът, чието име се оказа Белафон. — Сигурно сте били вие.
Той потрепера.
— Трябва вече да е сутрин — рече. — По дяволите правилата — ще се качим по-нагоре. Дръжте се.
— Къде? — попита Ринсуинд.
— Ами, просто изразете цялостно нежелание да падате — посъветва ги Белафон.
Извади голямо желязно махало от мантията си и го залюля в поредица объркващи движения над огъня. Край тях префучаха облаци, появи се ужасно чувство за тежест и изведнъж скалата се обля в слънчева светлина. Облаците, които бяха изглеждали мразовити и далечни снощи и отвратително лепкаво влажни тази сутрин, сега представляваха пухкав бял килим, простиращ се във всички посоки, над който като острови стърчаха няколко планински върха. Зад скалата, вятърът породен от движението й извайваше облаците в мимолетни въртопи. Скалата… Беше около 30 фута дълга и десет фута широка, синкава на цвят.
— Каква удивителна панорама! — възкликна Двуцветко с блеснали очи.
— Ъ, ъ, какво ни държи във въздуха? — попита Ринсуинд.
— Убежището — отвърна Белафон, изстисквайки крайчеца на дрехата си.
— Аха — мъдро рече Ринсуинд.
— Лесно се задържат във въздуха — обясни друидът, като изправи палеца си и примижавайки, погледна по дължината на ръката си към далечна планина. — Трудното е приземяването.
— Човек не би си го помислил, нали? — запита Двуцветко.
— Именно убеждението крепи единството на вселената — рече Белафон. — Безсмислено е да се твърди, че това се прави по магия.
Ринсуинд случайно погледна надолу през изтънелите облаци и съзря снежен пейзаж на значително разстояние под тях. Знаеше, че се намира в присъствието на луд, но беше свикнал с това; ако вслушването в налудничавите му идеи означаваше, че няма да падне, целият беше слух.
Белафон седна и провеси крака от ръба на скалата.
— Виж какво, не се безпокой — каза. — Ако непрекъснато си мислиш, че тази скала не би трябвало да лети, може да те чуе и да се убеди, и ти да излезеш прав, нали така? Личи си, че не си в крак със съвременната философия.
— Така изглежда — малодушно се съгласи Ринсуинд.
Опитваше се да не мисли за скалите на земята. Опитваше се да мисли за скали, които се реят като лястовички във висините, изпитвайки простата радост от летенето, виейки се към небето в…
