Скалата забави скорост, понесе се странично в пушилка от сняг и увисна над кръга. Отдолу един друид махаше в сложни фигури с две клонки имел и Белафон умело приземи масивния блок между два гигантски изправени камъка, при което се чу възможно най-слабо чукване. Ринсуинд изпусна дъха си в дълга въздишка и тя побърза да се скрие някъде. От едната страна на скалата се стовари стълба и над ръба се появи главата на възстар друид. Той озадачено изгледа двамата пътници и после се обърна към Белафон.
— Време беше, мама му стара — рече. — Седем седмици до Свинебъдни вечер, а тая пущина пак ни играе номера.
— Здравей, Закрая — каза Белафон. — Какво стана тоя път?
— Съвсем се е развалил. Днес предрече изгрева на слънцето с три минути по-рано. Пълен провал, момче, това е.
Белафон се прехвърли на стълбата и изчезна от погледа им. Пътниците се спогледаха, после се взряха надолу в огромното открито пространство между вътрешния кръг камъни.
— Какво ще правим сега? — попита Двуцветко.
— Можем да си поспим, а? — предложи Ринсуинд.
Двуцветко не му обърна внимание и заслиза надолу по стълбата. Из кръга друиди почукваха мегалитите с малки чукчета и напрегнато се вслушваха в звука. Няколко от грамадните камъни бяха сложени да легнат на едната си страна и всеки от тях беше заобиколен от друга тълпа друиди, които внимателно ги изучаваха и спореха помежду си. Към мястото, където седеше Ринсуинд, се носеха тайнствени фрази: „Не може да е софтуеърна несъвместимост — Напевът на Стъпканата Спирала беше замислен за концентрични пръстени, идиот…“
„Аз викам да го запалим отново и да опитаме с една проста лунна церемония…“
„…е, добре де, добре, нищо им няма на камъните, само дето нещо във вселената се е объркало, нали така?“
В мъглявото изтощено съзнание на Ринсуинд изникна споменът за ужасната звезда, която бяха видели в небето. Нещо наистина се бе объркало във вселената снощи.
Как така се бе върнал върху Диска? Имаше чувството, че отговорите бяха някъде във вътрешността на главата му. И го осени още по-неприятното чувство, че нещо друго наблюдава сцената долу — наблюдава я иззад очите му.
Магията се беше измъкнала от леговището си дълбоко в неутъпканите черни пътища на мозъка му и се беше разположила господарски в предната му част, гледаше разиграващата се сцена и се занимаваше с умствения еквивалент на чоплене на семки.
Опита се да я побута назад — и светът изчезна… Намираше се в тъмнина, топла плесенясала тъмнина, тъмнината на гробницата, кадифената чернота на фараонския саркофаг. Долови силна миризма на стара кожа и киселия дъх на древна хартия. Хартията прошумоля. Усещаше, че тъмнината е пълна с невъобразими ужаси — а неприятното на невъобразимите ужаси е, че е твърде лесно да си ги въобразиш…
— Ринсуинд — каза някакъв глас. Ринсуинд никога не беше чувал гущер да говори, но беше сигурен, че би имал такъв глас.
— Хъм — каза той. — Да?
Гласът се изкикоти — странен звук, хартиен.
— Би трябвало да попиташ „Къде съм?“ — каза.
— Приятно ли щеше да ми е, ако знаех? — попита Ринсуинд.
Втренчено се вгледа в тъмнината. Сега, след като беше привикнал с нея, виждаше нещо. Нещо безформено, толкова неясно, че едва ли можеше изобщо да бъде нещо, нищо повече от драскулки във въздуха. Нещо странно познато.
— Е, добре — каза. — Къде съм?
— Сънуваш.
— Може ли вече да се събудя, моля?
— Не — отсече друг глас, стар и сух като първия, но все пак малко по-различен.
— Имаме да ти кажем нещо много важно — каза трети глас, още по-мъртвешки сух, ако това беше възможно.
