— Не го предизвиквай у човек, пилотиращ скала тежка хиляда тона.
— Отиде ли си?
Траймън надникна предпазливо над назъбените стени на Кулата на Изкуството, голямата порутена островърха кула, която се извисяваше над Невидимия Университет. Далеч долу, групичката студенти и инструктори на магия направи удивителен знак.
— Сигурни ли сте?
Касиерът събра ръцете си във фуния и извика:
— Разби към централната врата и избяга преди час, сър.
— Неправилно — рече Траймън. — Той си тръгна, ние избягахме. Е, добре ще слизам тогава. Докопа ли някого?
Касиерът преглътна. Той не беше магьосник, а любезен, добродушен човек, който не заслужаваше да вижда нещата, на които беше станал свидетел през последния час. Разбира се, не беше необичайно в района на Университета да се скитат малки демони, цветни светлини и разни полуматериализирани фантазии, но в безмилостното нападение на Багажа имаше нещо, което дълбоко го разтърси. Да се опиташ да го спреш би било като да опиташ да се бориш с ледник.
— Ами… той глътна Декана на Хуманитарния факултет, сър — извика.
Траймън грейна.
— Зла съдба — промърмори.
Тръгна надолу по дългото спираловидно стълбище. След малко устните му се стегнаха в тънка усмивчица. Денят определено вървеше накъм добро.
Трябваше да се организират много неща. А ако имаше нещо, което Траймън наистина обичаше, то беше да организира.
Скалата се спусна над високите равнини, разпъртушинвайки снега от преспите само на няколко фута под нея. Белафон сновеше забързано насам натам, като ту мажеше скалата с мъничко имелов мехлем, ту пишеше с тебешир руни тук-там, докато Ринсуинд трепереше от ужас и изтощение, а Двуцветко се тревожеше за Багажа си.
— Там горе пред нас! — изкрещя друидът, надвиквайки шума на въздушната струя. — Вижте великия небесен компютър!
Ринсуинд надникна измежду пръстите си. Далече на хоризонта се издигаше огромна конструкция от сиви и черни каменни стълбове, подредени в концентрични окръжности и мистични пътеки, върлинести и отблъскващи на фона на снега. Без съмнение, хора не биха могли да преместят тези зараждащи се планини — без съмнение, тълпа великани е била превърната в камъни от някакъв…
— Ами че това май са куп камъни — каза Двуцветко.
Белафон замръзна насред ръкомаханията си.
— Какво? — попита.
— Много е хубав — добави туристът забързано. Потърси думата. — Етнически — реши.
Друидът настръхна.
— Хубав? — каза. — Триумф на силиконовия блок, чудо на съвременната зидарска технология хубав?
— О, да — съгласи се Двуцветко, за който сарказъм беше просто осембуквена дума, започваща със „С“.
— Какво значи „етнически“? — попита друидът.
— Означава ужасно внушителен — бързо обясни Ринсуинд, — и ако нямате нищо против, май има опасност да се приземим.
Белафон се извърна, не съвсем умилостивен. Вдигна широко разперени ръце и изкрещя върволица от непреводими думи, като накрая обидено прошепна „хубав“.
