Ринсуинд не успя да улови погледа на Двуцветко.
— Ами това е много… ъ-ъ…
— Веднага щом намерим град, където има свещеник — каза Бетан, — искам да го направим както си му е редът.
— Това е много важно — сериозно рече Двуцветко. — Ако хората имаха повече морал, нямаше да се блъскаме с разни звезди.
Замислиха се над това за момент. После Двуцветко каза бодро:
— Това трябва да се отпразнува. Имам малко бисквити и вода, ако имате още от оная пастърма.
— О, много добре — пророни Ринсуинд едва чуто. Повика Коен настрана. Както си беше подстригал брадата, старецът с лекота би могъл да мине за седемдесетгодишен в тъмна нощ.
— Това, ъ-ъ… сериозно ли е? — попита. — Наистина ли ще се ожениш за нея?
— Шигурно. Нещо против?
— Е, разбира се, че не, но — искам да кажа, тя е на седемнайсет, а ти си, как да се изразя, ти си от по- старото поколение.
— Ишкаш да кажеш ше е време да прештана да ше шкитам ли?
Ринсуинд трудно намираше необходимите думи:
— Ти си със седемдесет години по-стар от нея, Коен. Сигурен ли си, че…
— Бил шъм женен и преди, нали така? Паметта ми е дошта добра — укори го Коен.
— Не, това, което имам предвид е, ами, искам да кажа физически, въпросът е, какво ще кажеш значи за разликата във възрастта и така нататък, това е въпрос на здравословно състояние, нали така, и…
— Аха — бавно отрони Коен. — Ражбирам какво имаш предвид. Напрежението. Не бях погледнал на нещата от тази страна.
— Да — поизправи се Ринсуинд. — Не си. Е, това е съвсем обяснимо.
— Даваш ми храна жа ражмишъл, без шъмнение — каза Коен.
— Надявам се, че не съм развалил нещо.
— Не, не — вяло каза Коен. — Не ше ижвинявай. Поштъпи правилно, като ми каза.
Той се обърна и погледна Бетан, която му махна, после отправи взор нагоре към звездата, която се блещеше сред мъглата.
Накрая каза:
— Опашни времена ша това днешните, а?
— Така е.
— Кой жнае какво може да донеше утрешният ден?
— Не и аз.
Коен плесна Ринсуинд по рамото.
— Понякога прошто трябва да ришкуваме — рече. — Не ше обиждай, но мишля, че ще направим вше пак шватбата, а пък, е… — той погледна Бетан и въздъхна, — да се надяваме, че тя ще издържи.
Около пладне на следващия ден стигнаха до малък град с направени от кал стени, заобиколен от все още тучни и зелени полета. Изглежда обаче, че движението на обратно беше голямо. Край тях трополяха огромни талиги. Стада домашни животни пасейки се придвижваха бавно по периферията на пътя. Старици се бъхтеха понесли на гръб цели домакинства и купи сено.
— Чума ли има? — попита Ринсуинд един човек, който тикаше ръчна количка пълна с деца. Той поклати
