Ринсуинд затвори очи. Усещаше как в мозъка му Магията уплашено бърза да се скрие зад съзнанието му, като си мърмори нещо.
— Добре, де, добре — примири се той. — Няма какво да крещите. Аз… аз… не знам откъде знам, просто знам…
— Ами, няма да е лошо да ни кажеш. Завиха зад ъгъла.
Всички градове около Кръглото Море имаха специален район, заделен за боговете, които на Диска бяха в достатъчно количество. Обикновено те бяха претъпкани и не много привлекателни от архитектурна гледна точка. Най-старшите богове, разбира се, имаха големи и пищни храмове, но проблемът бе, че по-късно дошлите богове се бореха за равноправие и много скоро свещените квартали се изпълваха с пристройки, допълнителни крила, надстройки, по-сутеренни помещения, малки апартаментчета, вътрешно църковно разпределение на пространството и транстемпорално деление на времето, тъй като нито един бог не би и помислил да живее извън свещения квартал или, както беше станал вече, три-осмал. Обикновено се горяха едновременно триста различни вида тамян, а обичайния шум беше на прага на болката, тъй като всички свещеници се надвикваха, за да привлекат своя дял от благоверни на молитва.
Но тази улица бе мъртвешки тиха, с онази особено неприятна тишина, която се получава, когато стотици уплашени и гневни люде стоят неподвижно.
Един човек накрая на тълпата се обърна и намръщи като видя новодошлите. На челото му бе нарисувана червена звезда.
— Какво е… — започна Ринсуинд и спря, тъй като гласът му изглежда прозвуча твърде високо. — Какво е това?
— Непознати, а? — попита човекът.
— Всъщност ние се познаваме един друг доста… — подхвана Двуцветко и млъкна. Бетан посочи нагоре по улицата.
Върху всеки храм беше изрисувана звезда. Една особено голяма бе намацана върху каменното око пред храма на Слепия Айо, предводител на боговете.
— Пфу — рече Ринсуинд. — Айо ще се спука от яд, като види това. Мисля, че не трябва да се мотаем наоколо, приятели.
Тълпата беше застанала с лице към груба естрада, построена в центъра на широка улица. Отпред бе украсена с голямо знаме.
— Винаги са ми казвали, че Слепият Айо вижда всичко, което се случва навсякъде — тихо рече Бетан. — Защо не е…
— Тихо! — каза мъжът до тях. — Говори Дахоуни.
На естрадата се бе възкачил висок слаб човек с коса като на глухарче. Не бе посрещнат с овации, а с една колективна въздишка. Започна да говори.
Ринсуинд слушаше с нарастващ ужас. Къде са боговете, питаше човекът. Няма ги. Може би никога не ги е имало. Кой всъщност си спомня, че ги е виждал? И ето сега им е изпратена звездата…
И той продължаваше все така, с тих, ясен глас, който използваше думи като „изчиствам“, „чистка“ и „пречистване“ и се забиваше в мозъка като нажежена сабя. Къде са магьосниците? Къде е магията? Постигнало ли се е наистина някога нещо с нея или всичко е било сън?
Ринсуинд започна не на шега да се бои, че боговете може да чуят за това и да се разгневят толкова много, че да си го изкарат на всеки, който в момента е бил наоколо.
Но някак си дори гневът на боговете би бил за предпочитане пред този глас. Звездата идва, сякаш казваше той, и нейният ужасен огън може да бъде избягнат само от… от… Ринсуинд не беше сигурен, но в съзнанието му се въртяха саби и знамена и пустооки войни. Гласът не вярваше в боговете, което според Ринсуинд беше допустимо, но той не вярваше и в хората. Висок закачулен чужденец от лявата страна на Ринсуинд го блъсна. Той се обърна… и видя череп под черна качулка.
Магьосниците, като котките, виждат Смърт. В сравнение с гласа, Смърт изглеждаше почти приятен. Той се облегна на една стена и подпря косата до себе си. Кимна на Ринсуинд.
— Дошъл си да злорадствуваш, а? — прошепна Ринсуинд.
Смърт вдигна рамене.
— ДОШЪЛ СЪМ ДА ВИДЯ БЪДЕЩЕТО — каза той.
— Това бъдещето ли е?
