— НЯКАКВО БЪДЕЩЕ — отвърна Смърт.
— Ужасно е — рече Ринсуинд.
— СКЛОНЕН СЪМ ДА СЕ СЪГЛАСЯ — каза Смърт.
— Все съм си мислил, че точно на това ще се зарадваш!
— НЕ ПО ТОЗИ НАЧИН. СМЪРТТА НА ВОИНА ИЛИ НА СТАРЕЦА, НА МАЛКОТО ДЕТЕ ТОВА ГО РАЗБИРАМ, ОТНЕМАМ БОЛКАТА И ПРЕКРАТЯВАМ СТРАДАНИЕТО. А ТОВА УМЪРТВЯВАНЕ НА РАЗУМА НЕ ГО РАЗБИРАМ.
— С кого говориш? — попита Двуцветко. Неколцина от събралите се се бяха извърнали и подозрително наблюдаваха Ринсуинд.
— С никого — отвърна Ринсуинд. — Нека да си тръгваме. Боли ме глава.
Групичка хора на края на тълпата вече ломотеха нещо и ги сочеха. Ринсуинд сграбчи другите двама и бързо ги поведе зад ъгъла.
— Възсядайте конете и да вървим — каза той. Имам лошо предчувствие, че…
Една ръка се стовари върху рамото му. Той се обърна. Чифт мътни сиви очи разположени върху топчеста плешива глава, завършек на огромно мускулесто тяло, втренчено се бяха вперили в лявото му ухо. На челото беше нарисувана звезда.
— Приличаш на магьосник — продума мъжът с тон, който внушаваше, че това е твърде неразумно и по всяка вероятност фатално.
— Кой, аз? Не, аз съм… чиновник. Да. Чиновник. Точно така — заоправдава се Ринсуинд.
Изсмя се нервно.
Мъжът не каза нищо. Само устните му се размърдаха беззвучно, като че ли се вслушваше в някакъв свой вътрешен глас. Още неколцина от звездните хора се бяха присъединили към него. Лявото ухо на Ринсуинд стана обект на масово наблюдение.
— Мисля, че си магьосник — каза мъжът.
— Виж какво — почна Ринсуинд, — ако бях магьосник, щях да мога да правя магии, така ли е? Щях просто да те превърна в нещо, а пък не съм го сторил, тъй че не съм.
— Убихме всичките си магьосници — каза един от събралите се. — Някои избягаха, но убихме доста много. Те размахваха ръце, но нищо не се получаваше.
Ринсуинд впери поглед в него.
— Мисля, че ти също си магьосник — рече мъжът, който държеше Ринсуинд и все по-силно затягаше хватката си. — Този сандък с крака е твой и освен това приличаш на магьосник.
Ринсуинд усети, че те тримата и Багажът по някакъв начин са се оказали разделени от конете си и че брега се намират в затягащ се кръг от сериозни хора със сиви лица.
Бетан бе побледняла. Дори Двуцветко, чиято способност да разпознава опасностите бе толкова добра, колкото способността на Ринсуинд да лети, изглеждаше разтревожен.
Ринсуинд си пое дълбоко въздух.
Той вдигна ръце в класическа поза, която бе научил преди години, и каза дрезгаво:
— Отдръпнете се! Ако ли не, ще ви натъпча догоре с магия!
— Магията е изгубила силата си — каза мъжът. — Звездата я е отнела. Всичките фалшиви магьосници изприказваха странните си думи и сетне нищо не се случи, и те гледаха с ужас ръцете си, и само на малцина все пак им стигна акъла да избягат.
— Не се шегувам — каза Ринсуинд.
Ще ме убие, помисли си той. Край. Не мога даже и да блъфирам повече. Хич ме няма в магията, хич ме няма в блъфирането, аз съм само един…
Магията се размърда в главата му. Усети как тя се стече в мозъка му като ледена вода и се приготви за
