— Нали е твоят Багаж?
— Често не знам къде ми е Багажът, такава е участта на туриста — обясни Двуцветко. — Както и да е, той често се запилява нанякъде сам. Сигурно е по-добре да не се питаме защо.
Тълпата започна да загрява, че нищо не се случва и че Ринсуинд не е в състояние да запраща обиди, камо ли пък магически огън. Те се приближиха, като предпазливо наблюдаваха ръцете му.
Двуцветко и Бетан отстъпиха назад. Двуцветко се огледа.
— Бетан?
— Какво? — попита Бетан, без да сваля очи от настъпващите фигури.
— Улицата е без изход.
— Сигурен ли си.
— Мисля, че мога да разпозная тухлена стена от пръв поглед — засегна се Двуцветко.
— Значи край, а? — попита Бетан.
— Мислиш ли, че може би, ако обясня…
— Не.
— Аха.
— Мисля, че тези не са от хората, които се вслушват в обяснения — добави Бетан.
Двуцветко ги загледа втренчено. Обикновено той оставаше, както вече споменахме, безчувствен към грозящите го опасности. В разрез и с целия човешки опит, Двуцветко вярваше, че ако хората само поговорят един с друг, пийнат по едно-две питиета, разменят снимки на внучетата, отидат може би да гледат нещо развлекателно заедно, то тогава всичко би могло да се оправи. Той вярваше също така, че хората по принцип са добри, но понякога имат лош ден. Това, което се задаваше надолу по улицата, произвеждаше върху него горе долу същият ефект, като този на горила в стъкларска фабрика.
Чу зад себе си възможно най-слабия звук, не толкова звук, колкото промяна в консистенцията на въздуха.
Лицата пред него зяпнаха, извърнаха се, и скорострелно изчезнаха надолу по уличката.
— Ъъ? — пророни Бетан, която все още подпираше вече изпадналия в безсъзнание Ринсуинд.
Двуцветко гледаше в обратна посока, към голяма стъклена витрина, пълна със странни стоки и украсена с мъниста врата с голяма табела над нея, на която вече пишеше (след като буквите спряха да се гърчат и застанаха неподвижни): „Скилет, Уанг, Иркслълит, Бънгълстиф, Къмлъд и Пател“ „Оснвн: Разни“ „Доставчици“.
Бижутерът бавно обърна златото върху мъничката наковалня и зачука, за да намести последния странно оформен диамант.
— Значи казваш от тролски зъб, а? — изломоти, присвивайки внимателно очи над работата си.
— Да — потвърди Коен, — и както вече кажах, можеш да жадържиш всишко, което оштане. — Той се ровеше в една табличка със златни пръстени.
— Много щедро — промърмори бижутерът, който беше дребен на ръст и веднага разпознаваше добрата сделка. Въздъхна.
— Няма много работа напошледък, а? — попита Коен. Надникна навън през мъничкия прозорец и се загледа в група пустооки хора, сбрани на отсрещната страна на тясната уличка.
— Времената са трудни, да.
— Какви са всишките тежи типове ш наришувани жвежди по тях? — попита Коен. Бижутерът-джудже не вдигна очи.
— Безумци — рече. — Казват, че не трябва да работя, защото идва звездата. Аз им викам, че звездите никога не са ми правили нищо лошо, де да можех да кажа това за хората.
