Коен замислено кимна, като наблюдаваше как шестима се отделиха от групата и се запътиха към дюкянчето. Носеха богат набор инструменти и имаха налудничав и решителен вид.
— Странно — рече Коен.
— Както виждаш, аз съм от дребното племе — рече бижутерът. — Казват, че сме едно от магическите племена. Звездните хора вярват, че звездата няма да разруши Диска, ако се откажем от магията. Сигурно малко ще ме понабият. Обикновено така става.
Той вдигна с пинсети най-новото си творение.
— Най-странното нещо, което някога съм правил — каза, — но практично, както виждам. Как викаш се наричало, че забравих?
— Дъв-шене — отвърна Коен. Погледна двете подкововидни формички, сгушени в набръчканата му длан, после отвори уста и запъшка от болка.
Вратата се отвори с трясък. Мъжете навлизаха и заеха позиции край стените. Те бяха потни и неуверени, но лидерът им презрително изблъска Коен настрани и повдигна джуджето за яката.
— Вчера ти се каза, дребосък — викна, — чупката оттука, ако щеш с краката нагоре, все ни е тая. Тъй че сега ще станем наистина…
Коен го потупа по рамото. Мъжът се извърна раздразнено.
— Кво искаш, дядка? — изръмжа.
Коен изчака, докато привлече изцяло вниманието на мъжа, после се усмихна. Това беше бавна, мързелива усмивка, разбулваща зъбна бижутерия от около 300 карата, от която стаята сякаш стана по-светла.
— Ще броя до три — рече с дружелюбен тон. — Едно, две.
Кокалестото му коляно се вдигна нагоре и потъна в слабините на мъжа, издавайки удовретворително месест звук, когато, едновременно, полуизвърнат, стовари с всичка сила лакътя си в бъбреците на лидера, който се завъртя и рухна сам сред своя океан от болка.
— Три — съобщи той на агонизиращото на пода кълбо. Коен бе чувал за почтеност в боя и отдавна бе решил, че не иска да има нищо общо с това.
Той вдигна поглед към останалите мъже и ги заслепи с невероятната си усмивка.
Нямаше да е зле да атакуват веднага. Наместо да сторят това, един от тях, успокоен от съзнанието, че има меч, а Коен няма, боязливо се запромъква с рамото напред към него.
— А, не — извика Коен, като махаше с ръце. — Хайде, хайде, момче, не по тоя начин. Мъжът го изгледа косо.
— Не по кой начин? — попита подозрително.
— Никога не си държал меч, нали?
Мъжът почти се обърна към колегите си за подкрепа.
— Не, не много — отвърна, — не често. — Размаха заплашително сабята си. Коен вдигна рамене.
— Може би ще умирам, но бих се надявал да ме убие човек, който умее да държи меча като воин — рече.
Мъжът погледна към ръцете си.
— Изглежда както трябва — усъмни се той.
— Виж какво, момче, знаем нещичко за тия работи. Искам да кажа, я ела тука за малко и… нямаш нищо против, нали?… така, лявата ти ръка трябва да дойде тук, около ръкохватката, а дясната ти ръка отива… точно така, точно там… а пък острието отива право в крака ти.
Мъжът изпищя и се хвана за крака, а Коен го ритна и по другия, така че да падне и после се обърна към цялата стая.
— Пипкава работа — каза. — Защо не ме атакувате всички?
— Точно така — рече един глас на нивото на кръста му. Бижутерът бе измъкнал една много голяма и
