— Да. Или да отхапе крака.
— Аха — каза джуджето. То лекичко хвана Коен под ръка. — Тук под сенчицата е много приятно рече, — защо не си почи…
Коен го отблъсна от себе си.
— Той наблюдаваше тая стена — възкликна. — Гледай, затова не ни обръща никакво внимание. Взира се в стената.
— Да, точно така — успокои го Безчене. — Разбира се, че гледа тази стена с малките си очета…
— Я не се вдиотявай, няма никакви очи — сряза го Коен.
— Извинявай, извинявай — занарежда бързо Безчене. — Гледа стената без очи, извинявай.
— Мисля, че нещо го тревожи — заключи Коен.
— Ами така де, тревожи се, няма съмнение съгласи се Безчене. — Предполагам, че просто иска да се махнем и да го оставим на мира.
— Мисля, че е много озадачен.
— Да, наистина изглежда озадачен — потвърди джуджето.
Коен го изгледа кръвнишки.
— Ти пък как разбра? — заяде се той. Безчене изненадано осъзна, че ролите несправедливо са се сменили. Той гледаше ту Коен, ту сандъка, а устата му непрекъсната се отваряше и затваряше.
— А ти откъде знаеш? — попита.
Но Коен и без това вече не го слушаше. Той седна пред сандъка, ако се приеме, че откъм ключалката бе лицевата му част, и настойчиво се вгледа в него. Безчене отстъпи назад. Странно, казваше умът му, но проклетото нещо наистина ме гледа.
— Е, добре — почна Коен. — Знам, че ние с тебе имаме различия, но сега и двамата се опитваме да намерим хора, скъпи за нас, нали така?
— Аз… — поде Безчене и осъзна, че Коен говори на сандъка.
— Тъй че, кажи ми къде са.
Под ужасения поглед на Безчене, Багажът протегна малките си крачета, стегна се и с всичка сила се вряза в най-близката стена. Около него избухнаха глинени тухли и хоросанен прах.
Коен надникна през дупката. Вътре се виждаше малък мръсен склад. Багажът седеше по средата на пода в състояние на крайна обърканост.
— Магазин! — каза Двуцветко.
— Има ли някой тук? — попита Бетан.
— Ъъ… — промълви Ринсуинд.
— Мисля, че трябва да го сложим да седне някъде и да му дадем чаша вода — отсъди Двуцветко. — Ако тук има такива.
— Има всичко друго — отбеляза Бетан. Стаята беше пълна с рафтове, а рафтовете бяха пълни с всичко. Нещата, които не се побираха върху тях, висяха на гроздове от тъмния мрачен таван; кутии и чували с какво ли не се бяха изсипали на пода.
Отвън не се чуваше нито звук. Бетан се огледа и откри защо.
— Никога не съм виждал толкова стока — отбеляза Двуцветко.
— Едно нещо липсва — убедено рече Бетан.
