— Откъде знаеш?
— Трябва само да погледнеш. Току що му се свършиха изходите.
Двуцветко се извърна. Там, където преди бяха вратата и прозорецът, имаше рафтове, наблъскани с кутии; те изглеждаха така, сякаш бяха стояли там дълго време.
Двуцветко сложи Ринсуинд да седне на един паянтов стол до тезгяха и недоверчиво започна да се рови из рафтовете. Имаше кутийки с гвоздеи и четки за коса. Имаше сапуни, изветрели от старост. Имаше куп буркани, съдържащи втечняващ се прах за вана на които някой бе окачил доста тежка самодоволна бележчица, в която се казваше, напук на реалностите, че един от тях би бил Идеалният подарък. Имаше също така и много друг прах.
Бетан надникна по рафтовете на другата стена и се засмя.
— Би ли погледнал това! — възкликна тя.
Двуцветко погледна. Тя държеше… ами, нещо като миниатюрна планинска вила, но с налепени навсякъде морски мидички, като накрая създателят бе изпирографирал „Специален сувенир“ върху покрива (който, естествено се отваряше, тъй че в него да могат да се държат цигари, като при това изпълняваше кратка ламаринена мелодийка).
— Виждал ли си някога подобно нещо? — попита Бетан.
Двуцветко поклати отрицателно глава. Загледа го със зяпнала уста.
— Добре ли си? — попита Бетан.
— Мисля, че това е най-красивото нещо, което някога съм виждал — продължи той.
Над главите им се чу бръмчене. Вдигнаха очи. От тъмния таван се бе спуснал огромен черен глобус. По него проблясваха малки червени светлинки. Под втренчените им погледи, той се извъртя и ги фиксира с голямо стъклено око. Това око заплашваше. Като че ли много настоятелно подчертаваше, че наблюдава нещо отблъскващо.
— Ало? — извика Двуцветко. Над ръба на тезгяха се подаде глава. Изглеждаше ядосана.
— Надявам се, че възнамерявахте да платите това — рече злобно тя. Изражението й внушаваше, че тя очаква от Ринсуинд да кажа „да“, и че не би му повярвала.
— Това? — възмути се Бетан. — Не бях го купила, ако ще да прибавиш към него един калпак рубини, и …
— Аз ще го купя. Колко струва? — бързо се намеси Двуцветко бъркайки в джобовете си. Лицето му помръкна.
— В същност нямам никакви пари — сети се той. — В Багажа ми са, но ще…
Чу се сумтене. Главата зад тезгяха изчезна и се появи отново зад асортимента от четки за зъби.
Принадлежеше на много дребно човече, което почти не се виждаше зад зелена престилка. Изглеждаше много разстроено.
— Нямате пари? — възмути се. — Влизате в магазина ми…
— Не искахме да влизаме — бързо вмъкна Двуцветко — Не забелязахме, че е там.
— Нямаше го — твърдо отсече Бетан. — Магически е, нали?
Дребният продавач се поколеба.
— Да — неохотно призна той. — Малко.
— Малко? — не се отказа Бетан. — Малко магически?
— Добре де, доста тогава — призна той, отстъпвайки назад. — Е добре — съгласи се, тъй като Бетан продължаваше да го фиксира гневно. — Магически е. Искам, не искам, това е. Да не би пак да се е появила и изчезнала проклетата врата, а?
— Да, а и никак не ни харесва това нещо на тавана.
Той погледна нагоре и се намръщи. После потъна в една украсена с мъниста врата, полускрита сред купища
