Те препуснаха насам-натам през няколко пресечки и се спряха в един вход. Коен се прилепи до стената и задиша тежко, докато мъничките синьопурпурни светлинки пред очите му изчезнаха.
— Е — изпухтя, — какво успя да вземеш?
— Ъъ, шишето с оцета и солницата — отвърна Безчене.
— Само това?
— Е, ами аз трябваше да мина под масата, нали така? И ти не си взел кой знае какво.
Коен презрително погледна маломерния пъпеш, който беше сварил да набучи в бързината си.
— Това тук сигурно е доста твърдичко — каза, захапвайки го през кората.
— Искаш ли да го посоля? — попита джуджето.
Коен не каза нищо. Стоеше с пъпеш в ръка и зяпнала уста.
Безчене се огледа наоколо. Задънената уличка, в която се намираха, бе пуста, с изключение на някакъв стар сандък, който някой бе оставил опрян на една стена.
Коен беше вперил очи в него. Той връчи пъпеша на джуджето без да го погледне и излезе от сянката. Безчене го наблюдаваше как се промъква безшумно около сандъка (или поне толкова безшумно, колкото бе възможно със стави, скърцащи като кораб с издути платна) и как го побутва веднъж-дваж със сабята си, много внимателно, сякаш всеки момент го очаква едва ли не да избухне.
— Просто сандък — извика му джуджето. — Какво толкова му е специалното на един сандък?
Коен нищо не каза. Клекна болезнено и се вгледа отблизо в ключалката на капака.
— Какво има вътре? — попита Безчене.
— Не ти и трябва да знаеш — отвърна Коен. — Помогни ми да се изправя, ако обичаш.
— Да, но този сандък…
— Този сандък — почна Коен, — този сандък е… — той размаха неопределено ръце.
— Продълговат?
— Свръхестествен — тайнствено произнесе Коен.
— Свръхестествен?
— Ъхъ.
— Аха — рече джуджето.
Постояха малко така, съзерцавайки сандъка.
— Коен?
— Да?
— Какво значи свръхестествен?
— Ами свръхестествен е… — Коен спря и погледна надолу раздразнено. — Ритни го и ще разбереш.
Обковано със стомана ботушче на Безчене се заби в едната страна на сандъка. Коен трепна. Нищо друго не се случи.
— Аха, разбирам — зарадва се джуджето, — свръхестествен значи дървен, нали?
— Не — отвърна Коен. — Той… не би трябвало да реагира така.
— Разбирам — рече Безчене, който не разбираше и започваше да съжалява, че Коен излезе от сянката под това жарко слънце. — Мислиш, че би трябвало да избяга, така ли?
