Европа! Знаеш ли колко междузвездни банки са разположени в Дурбаид, Бурунг-хи и Джугисхин? Повече, отколкото на Касилия, Клаинда и Лусуозо, взети заедно.
— Значи, Галактиката окончателно е превъртяла — резюмира Мета.
— Това вече е по-близо до Истината — усмихна се Язон.
— Да отидем да се изкъпем още веднъж — предложи Мета, която си оставаше все същата, неспособна да философства едно по-продължително време.
— Да ходим тогава.
И те посрещнаха изгрева над водата. В този предутринен час хора на брега почти не се виждаха. Пясъкът беше ярко-розов, морето — нежно-синьо, а над вълните много ниско прелитаха едри лимоненожълти птици, и жалко пищяха със зинали виолетови човки, сякаш в знак на солидарно неодобрение с развоя на събитията в Галактиката.
Двамата обсъдиха шансовете си докато крачеха към пътя. Трябваше да признаят, че шансовете им бяха направо нищожни. Да се сближат с пиратите, или по-точно, да им се предадат, като заобиколят преследвачите си, беше повече от проблематично. Безполезно беше и да се опитват да се свържат директно със самия Хенри Морган. Да разпитват открито за него в хотела? Щяха да ги пипнат за врата още преди да са си отворили устата. Имаха само един изход: да се настанят в хотел «Лулу» под чужди имена и да почнат спешно, но подмолно частно разследване. Провървеше ли им, щяха да открият Морган преди специалните служби открият самите тях. Не им ли провървеше… какво пък, всеки конфликт, дори и най- тежкият, рано или късно си има край. Леталният изход по презумпция беше изключен, а с всичко останало щяха да се справят, в края на краищата не бяха деца. Щяха да извикат подкрепления от Пир, щяха да включат в играта и Бервик, а после… после щяха да предприемат и втория си опит. Ако Язон беше разбрал правилно сър Роджър Уейн, хитрият банкер и по-нататък щеше да знае точното местонахождение на Морган. В крайна сметка не можеха да претърпят поражение, просто рискуваха само да изгубят време. Впрочем, що се касаеше до Мета, вариантът с втория опит определено не беше много вероятен. Може би и поради тази причина, опитвайки се да ускори събитията, тя издигна парадоксалната си хипотеза:
— Ами ако Кортес е самият Морган? И цялата му банда, от която бягаме, са тъкмо тези, които всъщност търсим?
Идеята беше достатъчно налудничава, за да не повярва в нея. Приемайки обаче подобно предположение за истина, трябваше веднага да тръгнат през целия град с плакат «Запознайте се динАлт» и да се настанят в «Лулу» в окръжението на цяла тълпа репортери и полицаи. Язон претегли всички «за» и «против», усмихна се замечтано и произнесе:
— Не. Въпреки всичко ще си направим бал с маски.
Около осем часа сутринта местно време в хотел «Лулу» влезе един много черен човек в много бял костюм, с блестящо миталическо куфарче: неизменният атрибут на всеки бизнесмен на Горещата Планета, в съпровод на една истински вярваща в Единния Бог дарханска жена с напълно закрито за околните лице. Дори и фигурата беше скрита напълно зад широките и свободни гънки на синята й тога ( а как иначе да се нарече този получаршаф-полуплащ?)
Просторното фоайе на хотела блестеше, благоухаеше, преливаше в нежни краски, унасяше с тихата си музика и успокояваше с буйната зеленина на свежите си листа. Ако се доверяха на Кортес и приемеха, че това не е най-добрият хотел в града, то дори и виделият какво ли не Язон не можеше да си представи какво ли пък тогава ще представлява наистина най-добрият.
— О, какво говорите, какво говорите! Нима бих пестил пари? Един от най-богатите рудодобивници от южното полукълбо има достатъчно пари, за да отседне в който си хотел иска, но аз съм готов да се нанеса във вашия! Нима хотелът ви е не най-добрият в Галактиката?
Язон отвори уста да прознесе на гласа отрепетираната вече тирада, но се оказа, че няма нужда. Пистолетите се оказаха далеч по-небходими.
Още не бяха се доближили до кабината на портиера, когато изпод блестящата столешница като мълниености змии изскочиха автоматични белецници и се захлопнаха върху едната китка на Язон и върху двете на Мета; самият портиер се хвърли на пода. Не, това не беше полицията. Тя отначало се легитимира, а като реакция на грубата сила отговаря с още по-груба сила.
Язон мигновено започна да стреля, дори без да се цели особено внимателно. Обезоръжи втурналия се срещу него човек и се опита да го вземе като заложник, като го обхвана за шията със свободната си ръка. Опитът се оказа абсолютно безсмислен, защото животът на заловения от него бандит (агент? Шпионин? Пират?) не представляваше никаква ценност тук. Далеч повече ги интересуваше Мета, която само за миг се изтръгна от стойката с белезниците и откри ураганен огън по всички подвижни и неподвижни цели.
Общо взето, вече след секунда, когато всички «случайни посетители» и «служители на хотела» залегнаха като професионални бойци на космическата гвардия, финият аромат на цветя и подправки рязко беше сменен от задушаващата воня на вмирисана риба. Язон се опита да диша с носа през предвидливо поставените по-рано филтри, но практически проумя още на мига, че нямаше смисъл: бяха им пуснали така наречения «китов газ», който блокираше порите на всякакви филтри. Въпросната гадост я приготвяха на базата на чудовищната по свойствата си черна амбра на гигантския делфилот — ендемикът на океаните на Грублиани. Язон познаваше добре и делфилота и отровната му гадост.
«Ех, трябваше да се предадем, трябваше да действаме съгласно смешния, но добрия стар план, който произтичаше от необакваното предположение на Мета! А сега главите ни ще се пръскат от болка!»
Това беше последната му мисъл преди да потъне в мрака.
Глава шеста
— Пуши ли ви се? — заинтересува се сякаш отдалеч нечий вежлив глас.
Язон отвори очи и видя наклонения над себе си атлетически сложен човек със силен тен и тънък спортен потник. Прорязаното му от бръчки лице не беше старо; от двете му страни се спускаха дълги къдрави светлоруси коси, прихванати на челото с метален обръч. Правият благороден нос беше в идеална хармония с тънките бледи устни, а погледът на стоманеносивите му очи беше непроницаем.
— Пуши ли ви се? — повтори въпроса си красавецът-атлет.
— Като начало бих искал да кой ми предлага да пуша — отвърна Язон с достойнство.
После раздвижи изтръпналите си пръсти и разбра, че лежи прикован към някаква маса с прости ремъци, но много здраво. Главата му вече почти не шумеше, но в устата му цареше противна сухост. В такава ситуация цигарата едва беше най-належащата му нужда. Да не говорим, че пушенето със завързани за маса ръце едва ли спада към удоволствията.
— Кой сте вие? — продължи настойчиво да пита Язон.
— Законен въпрос — оцени великодушно мускулестият блондин. — Аз ще се представя, разбира се, но отначало ще ви освободя ръцете и шията. Обещайте ми, че няма да хулиганствате.
— Обещавам — каза Язон, без да навлиза в изясняването на подробности от какво хулиганство точно се страхуваха тук.
Сега освен светещия таван той видя и останалото. Нямаше кой зна какво да се гледа, междувпрочем: гладки стени, пълно отсъствие на врати и прозорци, две кресла и между тях болнична носилка на колелца, към която са го държали завързан със здрави еластични ремъци. Тялото на Язон оставаше приковано към носилката малко под кРеста и в глезените. Сега вече сигурно щеше да може да се освободи. Но защо? Странната стая без всякакви видими признаци на вход и изход някак си не предразполагаше към опити за бягство. Освен това физическите данни на непознатия мъж предизвикваха уважение, а в джобовете на кожените му шорти можеше да се събере и пистолет, и какво ли още не, докато джобовете на Язон бяха абсолютно празни. Той не почна да се рови из тях, а просто се досети: джобовете му нямаха нищо общо с предишните. Вместо предишните му дрехи бяхо го облекли в бял костюм по последния вик на модата, а старите му вещи ги бяха конфискували до една, дори и бельото.
— Кадвам се Хенри Морган.
