от злополучния площад.
Таксиметровият шофьор се оказа меланхолик. Дори не ги и запита за посоката. Всъщност въпросът му щеше да е напълно излишен, защото за момента движението беше възможно само в една посока, а по външния вид на клиентите му и най-големият идиот щеше да заключи, че за тях сега най-важното нещо беше непрекъснатото движение. А за посоката на движение щяха да решат по-късно, когато успееха да си поемат дъх, да изтупат дрехите си от праха, изброят синините и ожулванията и най-накрая изтриеха с кърпичките си потните и мръсни лица.
Едва сега Язон съобрази, защо на улицата царуваше такава жега. В космодрума и във всички електромобили климатичните инсталации работеха безспир, а самият местен климат не предразполагаше към спринтове, престрелки и сбивания.
— Кажете, любезни господине — обърна се той към таксиметровия шофьор, — каква е днес температурата на слънце?
— Днес е прохладно — осведоми ги той без следа от усмивка, — четиридесет и три градуса. Вчера по това време беше четиридесет и девет.
— По Целзий ли? — реши за всеки случай да уточни Язон.
— По какъв целзий? — не разбра въпроса му шофьорът.
— По името на учения, който е измислил как да се измерва температурата.
— Ама че учен се е извъдил! Та и на моржоопашатите е ясно, че температурата трябва да се измерва. Вие по-добре ми кажете, къде трябва да стигнете.
— В хотел … — започна Мета, но спря, явно забравила простото буквено съчетание «Лулу», или усъмнила се в правилността на решението си.
Язон продължи вместо нея.
— Какъв хотел те е патил! В това време животът е само на плажа. Давайте, любезни господине, на плажа.
— Моля, както желаете — меланхолично провлече шофьорът. — Само че виждате ли какво става в града? Докато минем центъра, и слънцето отдавна ще е залязло. Но щом желаете, мадам…
— А ние си падаме по къпането на залез — изрече невъзмутимо Мета.
— Аааа — проточи шофьорът. — И да хващате тен на залез. Разбирам, мадам.
По-натътък пътуваха в мълчание. Водачът не се вълнуваше от взривовете на площада, повече за нищо не разпитваше пътниците си, но с всяка измината минута настроението му се влошаваше подозрително. А когато преодоляха всички задръствания, оживени улици и навлязоха в района на сравнително спокойните квартали, по всяка вероятност в близост до морето, Язон почнаха да го терзаят мрачни подозрения. При предишното си посещение на Дархан той бе почивал в Дурбаид и затова изобщо не познаваше Бурунг-хи. Това не всяваше оптимизъм. Впрочем, шофьорът едва ли беше в сговор с онези белодрешковци, но като едното нищо можеше да се окаже дребен мошеник-изнудвач. Като такъв опасност нямаше да представлява, но ако ги откараше в квартала си… О, далечни звезди! След всичко случило се през последните няколко часа дори и Мета бе позагубила от вечното си войнствено настроение.
— Спрете тук, моля — изрече Язон преди електромобилът да напусне старите квартали на града, където лесно можеха да се стопят в тесните улички сред търговските сергии, безбройните бръснарници, закусвални и авторемонтни работилници.
— Но до морето има още много път, господине — счете за свой дълг да ги предупреди шофьорът.
— А ние размислихме, господине — отново се намеси Мета, сякаш напомняйки му, че жените по рождение имат право на капризи.
Шофьорът вяло се усмихна, взе парите и потегли.
На улицата царуваше не жега — на улицата царуваше безумна жега. Също като в машинното отделение на допотопен маждупланетен кораб, в който е протекъл ядреният реактор. Разнасяше се мирис на горещ асфалт, печено месо, евтин одеколон и още (много силно) на някакви подправки. От високата кула на най-близкият храм се носеше надалеч монотонният мрачен глас на местния свещенослужител. Тук го наричаха с някаква хитра местна дума, нещо от рода на муфатиш или мухариб, която Язон не можеше да си спомни.
Не се чувстваше никак уютно. Преди всичко поради факта, че нямаше никаква представа къде да ходи и какво да прави. С него такава ситуация се случваше изключително рядко, но на Мета й беше достатъчен само един поглед към любимия, изпълнен с плаха надежда, за да й стане всичко ясно. Веднага го дръпна за ръкава настрани от края на улицата, за да не правят впечатление на хора, чакащи ново такси. Тръгнаха наслуки между две къщи, за да изпитат истинско потресение при вида на изникналата в прохода само на три метра пред тях висока фигура на мургав брюнет в белоснежен костюм, същата шапка и ръка в пазвата. Без да се сговарят, без дори и да се спогледат, двамата се втурнаха през улицата и после хукнаха в различни посоки.
Глава пета
Язон се огледа и забеляза, че мъжът в бяло не им обърна абсолютно никакво внимание и влезе в най-близкия магазин. Ха сега де. Такъв внезапен преход на качеството на проследяване беше съвсем неочакван. Впрочем други сътрудници на вражеската служба наблизо не се забелязваха. Нямаше време обаче да се предават на каквито и да било размишления и удивления на тая тема: та нали Мета, без да се оглежда и без да понижава темпото, се бе отдалечила значително по улицата. Без да съзнава какво става, Язон се втурна подире й. Бягането подир пирянка е дело изобщо неблагодарно, още повече в непознат град. Той страшно се боеше да не я изтърве от погледа си, но кой знае защо още повече се страхуваше да я извика. Струваше му се, че да произнася името й на глас на това място, което можеше да гъмжи от тайни агенти на дарханските специални служби, беше немислимо и убийствено.
И той затича, блъскайки се в сергиите на търговците с играчки и плодове, връхлитайки застаналите разсеяно по ъглите на къщите леки като изсушени от слънцето старци и жени в полумаски, закриващи долните части на лицата им, също както у хирурзите, закачайки се за стълбовете с осветителните тела, за да не изгуби равновесие при резките завои, подхлъзвайки се в лепкавите локвиу, разритвайки празните кашони, нахвърляни покрай задните врати на магазините, и разгонвайки странните, много странни почти голокожи местни котки с дълги крака. Непрекъснато повтаряше една от немногото му познати дархански думи:
— Мут асиф! Мут асиф! (Прощавайте! Прощавайте!)
Слънцето вече се бе скрило за хоризонта и мракът стремително нахлуваше в града. Фенерите икономично светеха с половин натоварване, а тук-таме започналите да крещят ярки реклами не осветяваха пътя му, а само го заслепяваха, като увеличаваха риска съвсем да изгуби единствения ориентир — ярко- синята, а сега, във вечерните лъчи на гаснещото небе изглеждащата виолетова стройна фигура на Мета в лек десантен комбинезон.
Тук междувпрочем се носеха какви ли не дрехи, така че външният им вид едва можеше да удиви някого. Комбинезоните им изобщо не привличаха ничие внимание, както не обръщаха внимание и расата и вечерните рокли, на ватените халати и ефирни туники, на грубите брезентови комбинезони и на ярките военни мундири. Впрочем, болшинството граждани носеше все пак дълги, светли свободни и най-често бели дрехи, които покриваха практически цялото тяло. А многочислените туристи изпъкваха сред тълпата с потниците и шортите си. Това беше пределно допустимата степен на разголване на улицата. Каквато и жега да връхлетеше града, разсъбличането до плувки и бикини се разрешаваше само на плажа.
В този момент пред него се откри и самият плаж.
Тясната и криволичеща уличка изведнъж рязко се спусна надолу, и пред него, между града и небето, блесна светлата ивица на морето. Сега вече Язон беше уверен, че непременно ще настигне Мета, и затова не ускори крачка, а точно обратното, забави темпото, с едничката мисъл да си поеме дъх. Температурата в близост до водата сякаш бе спаднала, а и вече мракът гъстееше; зноят си отиваше със слънцето.
